Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Дано да доживея — отвърна с надежда Фицдуейн.

Летейки на метър и половина от земята, „Кайоуа“ криволичеше по дефилето и накрая изчезна под скалната козирка. Високо над нея „Вайпър Две“ продължи да лети в паралелен курс. А далеч напред се виждаха силуетите на долитащите С 130. След малко се видяха и белите куполи на десантните парашути.

Сухото дъно на дефилето ту се издигаше, ту поемаше стремглаво надолу или пък правеше стръмни завои и Ошима с усилие се бореше да поддържа скоростта по неравната повърхност. Скалата бе огладена от времето, но по нея на места имаше пръснати камъчета. Ехото от мотора се блъскаше из околните скали и се връщаше с удвоена сила в нея.

Заглушителят на ауспуха се спука преди няколко километра, но оглушителният шум не бе нещо, което би могло да я развълнува. Само след няколко минути щеше да се озове в скривалището си и да поправи машината, ако иска.

С подхлъзване заобиколи пръснатия чакъл и с облекчение видя светлината на откритото пространство пред нея. На това място коритото на реката се разширяваше и скалистите брегове отстрани се раздалечиха, но малко по-нататък започваше широко разклонена мрежа пещери. Една бърза прибежка през откритото пространство — и щеше да бъде в безопасност.

Преди да излезе изпод козирката, тя рязко спря и се огледа. Шумът от мотора бе оглушителен. Напред откритото пространство изглеждаше чисто. Докато наблюдаваше последните метри, от завоя зад нея изхвърча хеликоптер и увисна на сто метра зад гърба й.

Устата й пресъхна. Тя издаде някакъв животински звук, изфорсира машината и изхвръкна на открито. Бе прекалено малка мишена и ако караше с висока скорост и криволичеше, все още имаше шанс да се измъкне. Стигна до половината път, когато залпът от двете ракети изтръгна скалата изпод гумите на мотора.

Ошима изхвърча във въздуха и тежко се тръшна на земята. Замаяна, но в съзнание, тя видя, че естественият изход от дефилето и сухото дъно на реката бяха оградени отвсякъде от десантчици. Опита се да стане, но краката не я слушаха.

Вдигна глава и видя, че единият й крак е неестествено извит и счупен. Другият липсваше от коляното. От хеликоптера слезе някаква фигура и тръгна към нея.

Ошима се опита да извади пистолета си, но ръката също отказа да се подчини. Вдигна я пред очите си и видя, че дланта й виси безжизнено надолу, пречупена от китката.

Фигурата се бе приближила и тя позна кой е…

Фицдуейн!

Опита се да раздвижи лявата си ръка и с облекчение усети как пръстите послушно се размърдват. Тя ги вдигна зад кръста, за да потърси резервния пистолет.

Видя как Фицдуейн се навежда и взема нещо от земята. После направи рязко движение встрани, ножницата отхвръкна и острието проблесна на слънцето. Нейният катана, който винаги носеше закрепен за гърба си, сега се бе откъснал от мястото си и бе паднал на земята.

Колко народ бе убила тя с този меч? Твърде много, за да ги помни. Един от тях бе Кристиян де Гевен, най-добрият приятел на Фицдуейн. Щеше да бъде чудесно, ако бе прибавила и него към този списък. Ако имаше намерение да използва този меч, ще му се наложи да се приближи още малко и тогава нямаше да й е трудно да…

Ошима все още вадеше пистолета иззад кръста си, когато Фицдуейн вдигна меча и с рязко движение й отряза главата.

Фицдуейн тичаше през Арлингтънското гробище. Есента витаеше във въздуха. Времето бе приятно — хладно и тихо. Тази вечер той щеше да се качи на самолета, който да го върне в Ирландия заедно с Катлийн. Това бе приятно чувство. Америка щеше да му липсва, но бе време да се връща у дома.

У дома — най-хубавата дума на всички езици. Най-хубавото място на света.

У дома можеш да създаваш, а в живота често се налага да рушиш. Трябва да се бориш, за да запазиш онова, което си струва да бъде запазено. А борбата винаги означава рушене. Но понякога, въпреки последиците, човек трябва да я води.

Свободата никога не е безплатна.

Като се приближи към гроба на Ник Роу, той забеляза Кокрейн. Двамата пребягаха последните неколкостотин метра в тишина. После застанаха пред плочата.

Фицдуейн сложи няколко камъчета на надгробния камък.

— От Стъпката ли? — попита Кокрейн.

Фицдуейн кимна.

Отдалечиха се. Арлингтън бе тих, почти пуст и невероятно хубав.

— Е, подобри ми малко формата — каза Кокрейн.

Фицдуейн се засмя:

— А по какъв начин тази операция ще спаси комисията?

— Много обещания и малко работа — сви рамене Кокрейн. — Антитероризмът не привлича кой знае колко гласоподаватели, а средният гражданин си мисли, че той се покрива от социалната му осигуровка.