Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Той се издигна на 600 метра и се насочи обратно към Стъпката и отряда „Рапира“. Фицдуейн бе определил за акцията максимум двадесет минути, преди да се измъкнат, и при пълна скорост Калвин би могъл да пристигне и да осигури въздушно прикритие точно когато се изтегляха.

Маршрутът му минаваше покрай военновъздушната база, но той бе достатъчно високо, за да не привлече никакъв огън. С помощта на FLIR-a той се опита да разбере какви поражения е нанесъл на хеликоптерите, но въпреки достатъчното увеличение всичко, което успя да види от този ъгъл, бяха огражденията от пясъчни чували и пламъците от пожарите. Със сигурност бе причинил значителни щети, но му бе трудно да определи степента им.

Внезапно забеляза да излита малък хеликоптер. Той намали газта и се загледа как кръжи в очакване на нещо друго. След тридесет секунди се показа един много по-голям. Първият не го обезпокои твърде много, тъй като бе военен вариант на гражданския „Бел“ и доколкото успя да забележи, не носеше тежко въоръжение. Но видът на другия хеликоптер накара сърцето му да се свие.

Това бе руски „Мил Ми 4 Хаунд“, оборудван с 12.7-милиметрова тежка картечница ДШК в кабината, с четири комплекта реактивни снаряди в шушулкови гнезда й с четири петстотинкилограмови бомби. Руските хеликоптери, както и самолетите им, изглежда, винаги носеха огромна, ужасяваща огнева мощ. Удобството за екипажа бе винаги на втори план.

Двата хеликоптера се построиха и се насочиха към Дяволската стъпка. Калвин ги последва, обзет от бяс към себе си, че не бе поел риска от втора обиколка над летището, за да може евентуално да ги унищожи всичките. Двете вражески машини непрекъснато се отдалечаваха от него. Те бяха с повече от петдесет километра в час по-бързи и щяха да пристигнат в лагера няколко минути по-рано. Когато навлезе в радиообхвата, той се обади, за да предупреди Фицдуейн, но не получи отговор. Радиото мълчеше.

Калвин прегледа останалите му боеприпаси — имаше още четири гранати и три пълнителя за Ultimax с по сто патрона всеки. Никога не бе чувал делтаплан да напада тежковъоръжен боен хеликоптер, но засега нямаше друга по-добра идея. Той продължи да лети самотен, но изпълнен с решителност. Страхът, обзел го преди малко, сега бе напълно изчезнал. С FLIR-a държеше под око двата вражески хеликоптера, а пред него вече се виждаха димът, пламъците, святкането на изстрелите от оръдейните дула и гирляндите от трасета, декориращи малката, кръвопролитна война на отряд „Рапира“.

Когато хеликоптерът й се понесе с пълна газ към лагера на Яибо в Дяволската стъпка, Рейко Ошима се свърза с военновъздушната база и се опита да разбере какво става.

Командирът на базата докладва, че скоро ще излети още един боен хеликоптер, но останалите два били напълно унищожени, както и четири от шестте МиГ-а. От ярост бе на път да получи апоплектичен удар. Никой не бе очаквал атака толкова далеко от границите на Текуно. Предполагаха, че са в безопасност.

Пилотът обвини мексиканските въоръжени сили, но Ошима не бе съвсем сигурна в това. Командирът бе докладвал, че повредените хеликоптери и изтребители са били надупчени от някакъв нов вид оръжие. Няколко от машините изглеждали непокътнати, докато не ги доближиш. Тогава се виждало, че са пронизани от хиляди малки пробойни, като че ли са били обстрелвани с някаква огромна двуцевка.

Специалните оръжия, според Ошима, предполагаха присъствието на специални антитерористични сили и тя веднага се замисли кои от тях може да са замесени. Предвид разстоянието до това изолирано място възникваха огромни организационно-технически проблеми, което предполагаше намесата на американците или израелците.

И двете страни имаха основателни причини да желаят унищожаването на Яибо. Особено много им имаха зъб Делта. Преди три години тя бе взривила един пътнически самолет с 340 пасажери на борда само за да премахне осемчленен екип на Делта, който се завръщаше от Близкия изток.

Американските или израелските спецсили биха включили въздушна намеса. Тя се помъчи да си припомни как действаха те и откъде биха могли да дойдат. Спомни си за нападението над Позициите при летище Ентебе в Уганда. Как бе проведено? Тя извади една карта. Въздушната намеса налагаше свои собствени параметри. Можеше да се проникне с десант на парашутисти, но как после биха се измъкнали? Нищо не се споменаваше за хеликоптери, любимите играчки на американските спецсили.

Странно, огневата мощ предполагаше нещо повече от намесата на пехотни части. Какво би могъл да носи един самолет на спецсилите? Танкове? Не, те бяха твърде тромави за такъв вид акция. Тежковъоръжени джипове? Да, би могло да е нещо такова. Тя се залови да разучава маршрутите и вероятните писти за кацане.