Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Две минути след като тя влезе в сградата, над фона от шума на пожарите, стоновете на ранените и острия пукот на взривяващи се боеприпаси до ушите на пилота долетя най-ужасният и смразяващ кръвта писък, който бе чувал. Беше пронизително силен и се извиси до кресчендо, преди да стихне. А после тази ужасяваща модулация не престана да се повтаря отново и отново. Това бе най-страховитият звук, който пилотът бе чувал през целия си живот.

След пет минути Ошима излезе залитаща през вратата и се строполи на земята. Пилотът отиде да й помогне и докато я изправяше на крака, с ужас видя, че дрехите й бяха подгизнали в кръв. Тя заби ноктите си в него и той панически я оттласна, но тя се бе вкопчила и не го пусна. Ноктите й издраха лицето му и той усети как плътта му се разкъса.

— Всички са мъртви! — изкрещя тя. — Всички! Всички! Всички! Всички до един са мъртви!… Има само кръв! Кръв!

Думите й се стоварваха като удари с чук. Пръски слюнка обливаха лицето му. Повдигна му се. Отначало си помисли, че Ошима е изпаднала в нервна криза, но после разбра, че бе станал свидетел на нещо съвсем различно.

Това бе пристъп на неконтролируема, бясна ярост.

Извън Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Бяха изминали седем минути. Фицдуейн методично претърсваше околността с FLIR-a, но от Калвин нямаше и следа. Зад него Кокрейн вършеше същото със своите прибори за нощно виждане.

От спусналия се над околовръстното шосе черен дим изскочиха трима наемници и в последния момент спряха шокирани от заплашителния вид на черната клиновидна форма на „Шедоу №1“.

В началната суматоха, когато колоната бе размазана на шосето, те бяха захвърлили оръжията си. Повечето от наемниците бяха кампесинос — млади селяни, които не желаеха нищо друго, освен да се приберат при семействата си у дома. Втрещени от страх, те се вторачиха в гънтрака и се чудеха какво да сторят.

Нека живеят, каза сърцето на Фицдуейн. Те наистина са врагове, но безопасни.

Убий ги, каза разумът му. Те вече ни видяха и биха могли да издадат нещо, което би помогнало на врага, а аз съм длъжен на всяка цена да дам на хората си всички възможни шансове. Нямам друг избор.

Той изпразни окачения до седалката на водача гранатомет и тримата наемни войници се проснаха, покосени от стотиците малки бризантни стрелички на разкъсващите шрапнели.

Призля му. Един лазерен лъч проряза мрака и се спря върху него. Той си представи как точно в този момент вражеският стрелец го взема на мушка и го прострелва смъртоносно. Помисли си за Боти и го обзе тъга, че никога не ще види как малкият му син ще порасне. Помисли си за…

Лазерният лъч угасна и пак присветна в неравномерен ритъм. После бавно се издигна в нощното небе и се насочи към звездите.

Морз! „К-А-Л-В-И-Н“.

След отчаянието го обзе радостна възбуда. Фицдуейн форсира двигателя и подкара машината към източника на светлината. Оказа се пълен идиот. Светлината бе от този вид, който само отряд „Рапира“ можеше да види през специалните филтри. Това не беше врагът.

Пред тях, точно зад светлинния източник, в разреден строй се появиха вражи войници. През очилата си за нощно виждане Фицдуейн забеляза, че за разлика от тримата, които току-що бе убил, тези бяха въоръжени и — както си личеше — надъхани. Той ускори ход и свърна леко вляво, така че да успее да заеме позиция над източника светлина, за да може безпрепятствено да обстрелва врага.

Наемниците не притежаваха очила за нощно виждане, но чуха приближаващия се шум от двигателя и откриха огън. В мрака проблеснаха изстрели и около и над гънтрака се чу пукотът и свистенето на прелитащите куршуми.

Лъчът на лазерния прицел светна от GECAL-a на Кокрейн и след секунда оръжието забълва огън. Фицдуейн спря гънтрака и изпразни пълнителя на своя гранатомет. Само за пет секунди районът, зает от патрула наемници, бе основно прочесан с повече от хиляда метални осколки. Стрелбата им замлъкна.

Дружеският лазерен лъч блесна отново. Фицдуейн се спусна, криволичейки, по хълма към него и най-после Калвин се показа. Той лежеше по гръб, прикачен към крилото, но от корпуса нямаше и следа.

Докато Рос стоеше на пост, Фицдуейн изскочи навън, освободи летеца, после го намести в седалката на предния мерач, даде му шлемофон и го включи във вътрешната връзка.

Цялата операция не отне повече от четиридесет и пет секунди. Калвин бе понатъртен и със счупен глезен, който явно го болеше, но иначе се държеше. На Фицдуейн му падна камък от сърцето. Той обмисли възможността да даде на пилота морфин, но реши засега да не го прави. По-късно морфинът би могъл да потрябва повече на някой друг. Престрелката още не бе приключила. Трябваше благополучно да се измъкнат, а при този вид операции на спецсилите това винаги бе най-трудната част от занятието. Факторът изненада вече, не съществуваше и сега преследваните бяха те.