Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Ошима бе оцеляла толкова дълго време, защото бе експедитивна, умна и умееше да разгадава ходовете на враговете си.

Пилотът на бойния хеликоптер бе обучен от руснаци, сражавали се в Афганистан. Добре го бяха тренирали, особено що се отнася до опасността от ръчните самонасочващи се ракети земя-въздух САМ. Пратените в Афганистан американски „Стингър“ не бяха прекратили употребата на хеликоптери от руснаците, но ги принудиха да летят високо и да прибегнат до нови тактики. За жалост повечето от тях изискваха включването на няколко бойни хеликоптера, а той бе сам. Малкият „Бел“ на Ошима не струваше и пукната пара от гледна точка на огнева мощ и изобщо не бе брониран.

Той реши да се издигне до 1500 метра и да прочеше района пред двата лагера със своята 12.7-милиметрова тежка картечница. Целта очевидно бяха лагерите и това му даде ясна представа за евентуалното местоположение на врага. За нещастие той не разполагаше с прибори за нощно виждане, но все пак можеше да се ориентира по шосето отдолу и по горящите останки на танкове и бронетранспортьори.

При ниския разузнавателен полет му се стори, че бе забелязал някакво движение долу в нарочения район, но не можа да добие ни най-малка представа за това, какво бе видял. Успя да различи само някакви смътни черни форми, които после изчезнаха. Намираха се точно там, където би се намирал врагът, но не бе уверен. Трасетата им биха го улеснили, но те нямаха намерението да ги ползват. Другите припламвания от оръдейните изстрели бяха твърде краткотрайни, за да му помогнат съществено. Той изравни курса на 1500 метра и откри огън с 12.7-милиметровата тежка картечница и със залпове от ракети. 12.7-милиметровите трасета изчезнаха в черния дим, а само след секунди се появиха и огнените фонтани на взривяващите се в земята ракети. Не бе сигурен дали улучваше нещо, но поне отвличаше вниманието на вражеските сили и отслабваше малко натиска им върху лагерите.

— Слез по-ниско! — изкряска Ошима по радиото в ухото му.

Пилотът можеше само да гадае къде се намира нейната машина. Тази лунатичка обикаляше на неколкостотин метра под него. Не я виждаше, но адски добре си я представяше как стреля с личното си оръжие в огнения водовъртеж през отворената странична врата. Ако не внимаваше, като едното нищо можеше да отнесе един „Стингър“ в задника си, което нямаше да е голяма загуба за света.

Той завърши огневия си набег и зави за друг. Този път смяташе да пусне и две бомби. Докато извършваше виража, забеляза встрани една малка черна сянка. Приличаше на някаква гигантска птица.

Лешояд? Но лешоядите хвърчаха ли нощем? Как му се искаше да притежава прибори за нощно виждане! Да летиш през нощта на Ми 4 без тях, бе наистина като в шибаната каменна ера и по никакъв начин не можеше да водиш съвременен бой.

Черната фигура приближи и тогава той изведнъж разбра какво представляваше. Никога не ги бе виждал на живо, но бе чел за тях в авиационните списания. Приличаше на делтаплан. Това всъщност бе малко повече от платнено крило с окачен на жици корпус под него. Виждаше и пилота отдолу, навлечен с дебели, топли дрехи.

Делтапланът изглеждаше твърде лек и малък, за да носи оръжие, но едва ли се рееше горе посред нощ само за удоволствие. Сигурно бе някакъв вид машина за разузнаване. Той направи вираж с хеликоптера и зае по-добра огнева позиция. По дяволите! Проклетото чудо вече не беше там, където го бе оставил. Зави, слезе по-ниско и огледа небето. Делтапланът бе малък, но трябваше да се открои на фона на звездите. Откри го точно когато изстреляната от Калвин бронебойна ракета улучи кожуха на неговия двигател „Шветцов АСХ-82“ с мощност от 1700 конски сили и го издуха право през корпуса.

Хеликоптерът се разпадна на горящи отломки, които се изсипаха върху останките от лагера под него. Четири от по-едрите парчета бяха петстотинкилограмовите бомби. Цялата падина изригна в серия от ужасяващи експлозии, като освети околните хълмове с ослепително бели светкавици. След малко се взривиха главният погреб с боеприпаси и бензиностанцията.

„Шедоу №3“ и „Шедоу №5“ профучаха през околовръстното шосе и се скриха в хълмовете отвъд.

— Разкошно — разтегна в широка усмивка лицето си Стив Кент. — Потресаващо елегантно. По-добре и не може да бъде.

— Моите почитания от SAS — каза Фицдуейн и превключи на предаване. — „Шедоу №1“ до всички. Кой свали хеликоптера? Не забелязах „Стингър“, така че може и Калвин да е горе, но от този дим не го виждам никакъв…