Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Получи четири отрицателни отговора.

— Напред към сборния пункт — заповяда Фицдуейн. — „Шедоу №1“ ще ви последва по възможно най-бързия начин. Изчаквате петнадесет минути и се насочвате към мястото за отлитане.

— Разбрано — четирикратно отвърна радиостанцията и ги остави сами.

— Стив — каза Фицдуейн, — изтегли ни от дима на двеста метра и угаси двигателя. Предчувствам, че Калвин е някъде наблизо, а в този дим няма да го видим.

Гънтракът не помръдна. Фицдуейн се обърна към Стив. Той се бе отпуснал назад в седалката си, а предницата на бойното му яке бе напоена с кръв. По-голямата част от главата му липсваше.

Фицдуейн внезапно усети съкрушителна умора. Той стисна ръката на мъртвеца, все още сграбчила волана. После се обърна към Кокрейн, който претърсваше околността със своя GECAL.

— Лий — каза той. — Имам нужда от помощ. Стив си замина.

За момент Лий се стресна, но после скочи долу и помогна на Фицдуейн да прехвърлят тялото на Стив от волана в личния му чувал. След това го привързаха към задното отделение на двигателя. Това бе непредвиденото обстоятелство, което не желаеха да обсъждат, но го бяха оттренирали. Не трябваше да оставят труповете след себе си. Врагът не биваше да получи дори и това удовлетворение.

Фицдуейн се настани в седалката на Стив, тя още бе хлъзгава от кръв. Той изтегли машината от дима зад една скала, където можеха да преценят положението с FLIR-a и да останат на укрита позиция. Дълбоко в себе си чувстваше, че Калвин е някъде наблизо. Немислимо бе да го изоставят, но имаха само броени минути да го потърсят.

Над главния лагер кръжеше Рейко Ошима.

Лагерът представляваше сцена от ада, осветена от големи и по-малки пожарища. От унищожените танкове и бронетранспортьори все още се виеше черен дим, други машини продължаваха буйно да горят. От силната топлина с внезапни, ослепителни експлозии се възпламеняваха боеприпаси. Спонтанно излитаха фойерверки от зелени трасета.

Спретнатите редици палатки и дървените бараки на наемниците от охранителния батальон бяха напълно пометени, а докъдето й стигаше погледът, се търкаляха трупове. Опита се да ги преброи, но те бяха стотици. Повечето бяха неподвижни, но някои помръдваха в напразен опит да привлекат помощ.

Давеща се от ярост, Ошима заповяда на пилота да направи обиколка покрай наблюдателния пост. Когато наближиха, взривната вълна от една ужасяващо силна експлозия отхвърли малкия хеликоптер встрани. За няколко дълги като вечност мига тя бе обладана от мисълта, че ще се разбият, но пилотът успя да овладее машината.

Като отправяше безмълвни молитви, той й хвърли бегъл поглед. По челото му изби пот, а изразът на лицето му прие окаяно ужасен вид. Тя разбра, че той иска да я помоли за разрешение да се завърне на летището, но страхът му от нея надделя. Така и трябваше. Когато командваше Ошима, нито един страхливец нямаше шанс да се огъне.

Картината на случилото се започваше да й се изяснява. Благодарение на затънтеното си местоположение и на многочислената си охрана долините близнаци в Дяволската стъпка изглеждаха изключително сигурни. Сега обаче, ала след дъжд качулка, не бе трудно да разбере, че когато атакуващите сили бяха овладели наблюдателния пост и възвишението, и двете долини бяха станали уязвими.

И все пак кой бе очаквал върху им да се стовари такава огнева мощ, при това толкова бързо и яростно? Освен същественото предимство в жива сила отбраняващите се имаха на разположение и тежки бронирани машини. Просто бяха длъжни да окажат някаква съпротива и да спечелят време, докато пристигне подкреплението. Не, това не бе обикновена пехотна атака на командоси. Това бе някакъв нов вид война — по-бърза и по-смъртоносна от всичко друго, което бе виждала или чувала преди.

— Искам да се приземиш зад помещенията на Яибо — каза тя и посочи с ръка.

Пилотът я погледна, пребледнял. Опита се да проговори, но устата му бе пресъхнала. След като си облиза устните, опита отново.

— Ошима-сан — прегракнало рече той, — това е лудост. Сама виждате, че лагерът представлява смъртоносен капан.

Ошима изтегли своя 9-милиметров „Макаров“ и мушна върха на цевта му в скута на пилота.

— Слушай, шибана главо! — озъби се тя. — Ако не направиш това, което ти казвам, ще ти гръмна тези украшения.

Пилота го втресе. Но кацна. Сред разрушенията и касапницата наоколо помещенията на Яибо по някакво чудо бяха непокътнати. Ошима усети прилив на гордост, като приближи. Въпреки че охраната по огражденията бе преодоляна, силите, които тя бе обучила, бяха омесени от по-жилаво тесто. Можеше да има жертви, но тя бе сигурна, че повечето бяха оцелели.