Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Престани с номерата си, жено! — кипна Куинтана. — Казвай какво става!

Рейко Ошима докладва за ситуацията, ужасена вътрешно от мащабите на разрушението. И до този момент пораженията бяха чудовищни, а накрая сигурно щяха да се окажат двойно по-големи. И все пак в едно нещо бяха извадили изключителен късмет.

Супероръдието беше непокътнато. Вярно, едно от помещенията, в което бяха складирани експлозиви и експериментални бойни глави с химическо оръжие, бе напълно разрушено, обаче зарядът, заложен в командния бункер, откъдето се подаваше захранването с водород, по някакво чудо не бе избухнал. Явно тия, които са го залагали, са били принудени да побегнат преждевременно. Ошима си помисли, че колоната, дошла от летището, ги е накарала да зарежат всичко и да хукнат да се спасяват. Освен това оръдието бе практически неразрушимо.

Обикновено бе много трудно да се прочетат мислите на Куинтана, особено пък по радиото, но този път в гласа му прозвуча явно облекчение. По света имаше колкото искаш терористи, заложници, танкове и наемници, обаче неговото бъдеще бе свързано не с тях, а със супероръдието. Ако го бяха разрушили, бъдещето му щеше да бъде много болезнено и кратко. Беше си спечелил твърде много врагове през всичките тези години.

Ошима реши, че именно сега му е времето да направи своя ход. Тя му носеше добри новини и с малко късмет би могла да пожъне плодовете от това.

— Губернатор Куинтана — започна тя. — Нападението се провежда само с наземни части и според мен знам накъде е насочено. Осигурете ми силите, които ми трябват, и ще ги размажа.

— Обясни — отвърна Куинтана.

Това бе първото положително предложение, което бе чул от началото на нападението. Той го обмисли от всички страни — имаше нещо смислено в него. Ако нападението се провежда с бронирани джипове, това означава, че те ще се опитат да избягат към границата, но можеше да имат и поддръжка от въздуха. В такъв случай изоставената в пустинята писта, построена от нефтодобивниците в Арконо, бе най-близкото до ума предположение. Струваше си да се опита и назначаването на Ошима за главнокомандващ бе оправдано от извънредните обстоятелства. Той се усмихна вътрешно: и, разбира се, единствената жена, способна да свърши тази работа.

Три минути по-късно бе формирана бойна група от двадесет бронирани машини, базирани северозападно от Арконо, на които бе заповядано да завардят прохода, водещ към пистата, а Ошима се качи на хеликоптера и отиде лично да ръководи засадата.

Куинтана прекъсна радиовръзката силно потресен, но все пак в по-добро настроение. Супероръдието бе непокътнато. Колкото до Ошима, ако успее, той щеше да се възползва от резултата, а ако се провали, от нея ставаше чудесна изкупителна жертва.

— Повтори още веднъж, „Ийгъл Лийдър“ — каза Фицдуейн.

Той бе пристигнал в зоната за изтегляне и веднага се бе свързал с С 130, които идваха да ги вземат.

— „Ийгъл“ е в график и държи курс към зоната за изтегляне — отвърна веднага Килмара, — но „Дракон“ няма да дойде. Повтарям, „Дракон“ няма да дойде. Времето на пристигане непроменено.

— Разбрах. „Дракон“ няма да дойде — отвърна Фицдуейн. — С него или без него, „Ийгъл“ е добре дошъл. Не сме дребнави и освен това вече ни е мъчно за дома. Край.

— Късмет, „Рапира“ — каза Килмара. — Скоро ще се видим. Край.

Фицдуейн смъкна слушалките от главата си. Петте маскирани гънтрака бяха събрани около него във формата на полумесец, с насочени навън оръжия. Дотук изглеждаше, че всички машини са успели да се измъкнат. Унищожено бе само „Небесно око“. Оставаше им да изминат още двадесет и пет километра, но те бяха най-опасната част и освен това новините, които току-що бе получил, бяха доста обезпокоителни.

Беше обмислял много варианти на изтегляне — от най-близките до ума до най-невероятните. Всички конвенционални планове обаче включваха дълги преходи по суша и представляваха сериозни проблеми: Дали щяха да ги открият, след като трябваше да се задържат дълго на земята? Дали машините щяха да издържат? Можеха ли да носят достатъчно гориво? Щеше ли да им стигне водата?

Накрая се бе спрял на едно от най-простите решения — да бъдат изтеглени по въздуха още в нощта на нападението. По-точно да ги измъкнат още преди врагът да е успял да се прегрупира.

Недостатъкът на този план се състоеше в това, че налагаше някои ограничения от практически характер. За да кацнат, самолетите се нуждаеха от удобно място, а теренът наоколо бе ужасен. Освен това изтеглянето по въздух привличаше вниманието. Гънтраковете бяха малки, безшумни и незабележими. В сравнение с тях С 130 бяха огромни и шумни зверове, чието кацане в затънтени места неминуемо щеше да впечатли околните, ако имаше такива.