Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Двадесет минути по-късно, когато колоната се намираше само на няколко километра от Фунията, от хеликоптера се обадиха, че към старата писта с голяма скорост се носи облак прах.

Рейко Ошима усети прилив на оптимизъм и издаде заповед да бъдат готови за действие. Противникът, който и да беше той, имаше пълно основание да вярва, че тук, в средата на тази пустош, никой няма да се сети да посочи една-единствена изоставена писта измежду десетките други, построени от нефтодобивниците преди десетина години.

За тяхно нещастие само преди около година Рейко Ошима бе ходила на оглед и бе харесала пистата за евентуална база на Яибо. Познаваше мястото и околния терен прекрасно. Освен това, каза си тя, започвам да усещам врага.

Пистата Арконо не бе очевиден избор, но бе най-близо. Другите писти наоколо покриваха други райони.

В далечината изплува тъмният силует на Фунията и Фицдуейн си помисли за Калвин. Колко добре би било да се огледат проходът и околният терен от въздуха, преди да се навлезе в тясното пространство. Откъде да знае, че проходът не е зает от противника, който се е спотаил и само ги чака да влязат вътре. Идеално място за засада! Почти километър широк при входа, на изхода той се стесняваше до по-малко от сто метра. Фунията напълно оправдаваше името си. Той изхвърли безполезните мисли от главата си и се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Имаше чувството, че пропуска нещо много важно и очебийно. Погледна часовника си и още веднъж прехвърли възможните варианти на заключителния етап на операцията. Имаше нещо наистина, но какво?

Той превключи на тяхна радиочестота и натисна копчето за предаване. Оставаха им още двадесет минути до времето за изтегляне и бяха стигнали до онзи етап, при който скоростта бе по-важна от тишината.

— Отряд „Рапира“, тук е „Шедоу №1“. Изключете заглушителите и увеличете скоростта до деветдесет.

Ромбовидната формация от четири гънтрака се втурна рязко напред, когато заглушителите се изключиха. Увеличената скорост бе ад за ранените, но другата възможност бе далеч по-лоша.

В небето проблесна светкавица, когато Ми 4 включи инфрачервения си прожектор, прочесвайки земята и мъчейки се да разбере с какви сили разполага този мистериозен враг. Според докладите предполагаше се наличие на бронирани джипове, но никой не бе сигурен и командването отчаяно се нуждаеше от сведения.

— Въздух! — викна Фицдуейн по радиото и четирите машини се пръснаха в различни посоки. — „Шедоу №1“ ще се погрижи.

Трите гънтрака забълваха тежък картечен огън към хеликоптера, а в това време „Шедоу №1“ спря и Ал Лонсдейл насочи към него ракетата земя-въздух „Старбърст“. Зелените трасета на снарядите и ракетите от хеликоптера разораха земята около бягащите като хлебарки гънтракове, но малките машинки представляваха много трудна цел. Бяха бързи и сменяха непрекъснато посоката. Освен това облаците прах, вдигани от веригите им, никак не помагаха на врага. Инфрачервеният прожектор на хеликоптера се появи в очилата за нощно виждане на Лонсдейл като показалка, сочеща към мишена.

Секунди подир това прожекторът изчезна, издухан от картечните откоси от земята, но Лонсдейл все още виждаше голямата машина през мощния оптически мерник на неговия „Старбърст“.

Пилотът знаеше, че стингърите — ракетите, с които бе най-добре запознат — можеха да бъдат излъгани при определени обстоятелства и че обсегът им е ограничен. Обаче в дадения случай пилотът се плашеше повече от известния гняв на Рейко Ошима, отколкото от неизвестната заплаха пред него. Беше му заповядано да разбере какво имат срещу тях или изобщо да не се връща. Освен това бе изправен срещу ракета, която не се нуждаеше от топлинен източник, за да попадне в целта. „Старбърст“ се водеше оптически от лазерен лъч.

Той изпълни дълга си. Тъкмо приключваше с описанието на една от странните верижни машинки, която бе хванал в инфрачервения лъч за миг, когато зарядът на ракетата се възпламени от близостта с хеликоптера и засипа роторите и резервоарите с дъжд от метални кубчета.

В небето разцъфна огнено цвете.

Тая гадна жена, бе последната мисъл на пилота.

— Прегрупирай се! — каза напрегнато Фицдуейн в микрофона. — Бързо! Давай!

Четирите гънтрака на „Рапира“ се прегрупираха на две групи по две, като единия гънтрак се движеше малко след другия. Тази формация бе известна при изтребителите. Първата машина покриваше опасностите отпред, а втората — отзад.