Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Шенли кимна. Фицдуейн го бе довел официално, за да види дали монтираният на стингърите „Магнавокс“ за топлинно откриване на целта може да се пригоди и към „Старбърст“. Работещите на принципа на топлинното излъчване уреди за откриване на целта бяха голяма работа. Можеш да откриеш не само целта, но и окръжаващата я околност. Виждаха се далеч повече неща.

Неофициалната причина бе да го прослуша дали може да го откаже от операцията. Сега мина на този деликатен въпрос. Шенли изкара всички тренировки с чест, но имаше жена и деца и освен това бе цивилен.

— Мислих за това, Хюго — каза Шенли. Дори го споделих с Лидия. С две думи — трябва да участвам в тази операция. Инструктирал съм десетки момчета преди операции и винаги съм се чудил от къде на къде тия хора ще си жертват задниците заради мен. И ето че сега ми се удава възможност да дам и своя принос. Просто това е верният избор. Бях във Файетвил и видях на какво са способни ония хора, ако им дадеш шанс. Е, трябва да бъдат спрени и аз имам намерение да помогна.

— Тръгваме петнадесет души — спокойно каза Фицдуейн — и дори операцията да завърши с успех, малко вероятно е да се върнем всички. Може да те убият, да те ранят или да те пленят. На професионалния войник това му е работата — да рискува. При цивилните обаче въпросът стои малко по-различно. Каквито и да са ти чувствата, ти не си длъжен да тръгваш. Всички сме ти много задължени за техническия принос, ти няма какво повече да доказваш.

Шенли вдигна поглед към Фицдуейн.

— Това е правилният избор — повтори той твърдо. — Знам, че е така; а и Лидия го знае. Нямаме никакви задни мисли. Освен това, Хюго, никога не съм виждал толкова добре планирана операция. Ще стане.

Докато се прибираше, усети тежестта на думите му. В много операции бе участвал, за да знае, че колкото и добър план да имаш, смъртта не подбира. Дали щеше да върне Шенли на семейството му? Откъде, по дяволите, да знае? Силно вярваше в това, но то не бе достатъчно.

Вяра, огнева мощ и отряд от първа величина. Е, това вече бе нещо друго.

Проблемът със супероръдието обаче все още бе на дневен ред.

Фицдуейн прерови всичката информация за Дяволската стъпка и промени първоначалния сценарий, за да включи в него и оръдието, но как да го разруши физически, вече бе съвсем друг въпрос.

Идеи, разбира се, не липсваха, но всички те се разбиваха пред огромната маса на съоръжението и времето, необходимо да се изпълни задачата. Фицдуейн твърдо държеше на своето — никакво бавене. Вдигне ли се тревога, подкрепленията от военновъздушната база Мадоа можеха да пристигнат за по-малко от двадесет минути, а това бяха две хиляди души, въоръжени до зъби и със съвсем неприятелски намерения.

Да се плисне киселина в цевта на оръдието, бе добра идея и щеше да даде резултати, но бе твърде опасно да я носят в големи количества. Точно пресметнати заряди също биха свършили работа, но нямаше да имат време да ги разставят както трябва, а и по-голямата част от оръдието щеше да остане незасегната. Плазмената резачка също вършеше работа, но отново отнемаше много време.

Обмисляха възможността да го поразят с радиоактивни елементи, но Лонсдейл възрази, че Куинтана пак ще го използва — щеше да пострада само „прислугата“. Губернаторът не бе известен с грижите си към работната сила.

— Това, което трябва да направим, е да подкопаем вярата им в самото оръжие — замислено произнесе Мори веднъж на поредното заседание.

Фицдуейн веднага наостри уши.

— Обясни ни идеята си!

— Да речем, че повредим някак оръдието… Какво става? Лошите започват да си мислят, че щом си струва да се повреди, значи си струва и да се поправи. От друга страна, ако успеем да сторим нещо на оръдието… така, че то да откаже по време на изпитанията, Куинтана вероятно ще помисли, че от тази идея нищо не излиза. Ще избеси учените и ще се върне към по-нормален бизнес, като например да си купи още няколко танка или пък да трови водоизточници. Психологическият елемент в борбата срещу тероризма е военен способ, който не бива да забравяме.

Фицдуейн го гледаше с блеснали очи.

— Мори, ти си най-прекрасното копеле, с адски гадно съзнание. Обади се в Ливърмор и дари на Джагър златната си идея. Мисля, че май се добрахме до нещо.

Мори изглеждаше поласкан.

— До какво?

— Остави подробностите на Ливърмор — отвърна Фицдуейн. — Тях ги бива по тези работи. Ти само ги тласни в нужната посока. Мисля, че това ще се хареса на Джагър, такъв тип човек е.