Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Зара свали ръце и се приготви да говори. Изведнъж обаче се спря, вгледа се в нещо и взе да се киска неудържимо. Ръката му се вдигна и трепереща от смеха, се опита да го посочи. Камерите като опарени проследиха посоката. Долу, непосредствено под самата арена, седнали на далеч по-удобни от твърдите пейки за зрителите столове, се бяха събрали местните величия на града, дошли да послушат изявата на Зара от това привилегировано място. Всички бяха облечени по възможно най-добрия начин, а държавните служители носеха отличителни за службата си знаци. Бяха се пръснали и търчаха във всички посоки, скачайки от стол на стол, падайки и препъвайки се, скачайки с главата напред през страничните перила.

На арената бе пуснат учебен бик. На рогата му бяха сложени предпазители и целият бе окичен с гирлянди, но за тия, които бяха на пътя му, не бе никаква шега. Не можеше да убие или нарани сериозно никого, но можеше да създаде хаос и паника и точно това правеше в момента.

Към смеха на Зара се присъедини и тълпата, а камерата проследи водевила с един от местните земевладелци, чиито панталони бяха разкъсани точно в момента, в който успя да прескочи перилата и да се спаси. Бикът се обърна разочарован и се спусна подир побягналия на другата страна кмет.

Това е най-успешният ден от цялата кампания, помисли си Дан Уорнър.

— „Шедоу №4“ — продължи Фицдуейн — се състои главно от членове на SAS, плюс Ога като източна подправка. Боб Стивънс, по прякор Тухлата, и още едно момче на име Хейдън. Целта ми по принцип беше да смеся националностите и да наблегна на сплотяване на отряда без оглед на нациите, но след като в тази операция участват професионалисти, това не се оказа толкова наложително. Освен това Хейдън и Стивънс са работили заедно толкова дълго време, че щеше да е чиста загуба да ги разделям. Нямат нужда от говор. Жест, поглед, гримаса са напълно достатъчни, за да се разберат. Гънтраковете им харесват. Било също като в SAS. Казват, че смяната на съединител на гънтрак е чисто удоволствие, в сравнение със смяната на съединител на ландроувър. Вместо за часове ставало за минути.

— Знаят ли, че баща ти е съосновател на SAS в Северна Африка? — попита Килмара.

— Разбира се — отвърна Фицдуейн с усмивка, — и това не вреди. От друга страна, да се опитваш да обясниш на британците защо ирландците, готови да се бият винаги с тях, са предпочели една независима страна, се оказа доста трудна работа.

— Което означава, че трябва да преминем на „Шадоу №5“ — каза Килмара.

— Едно момче от нашите рейнджъри, плюс двама от Делта. Харти, Ернесто Роблес и Рос Галини.

— Кажи нещо за Калвин Уелбърн — помоли го Килмара.

— Калвин умее да лети — започна Фицдуейн — в самолетче, което, като го видиш, ще си помислиш, че го е откачил от някоя коледна елха. Ужасно малка машинка, но върши работа. Влачи я зад гънтрака на ремарке от тръбна конструкция. Не ти препоръчвам да го опитваш, освен ако не си мазохист.

Някой заблъска по вратата. Фицдуейн хвърли поглед на малкото мониторче. Беше Лий Кокрейн, който изглеждаше много възбуден. Той му отвори.

Кокрейн бе тичал. Дишаше по-тежко от обичайното, но все пак бе във форма. Само малко се бе поизпотил.

— Сам ли си? — попита той.

Фицдуейн го въведе вътре.

— Шейн е тук. Няма никой друг, говори спокойно.

Кокрейн се тръшна на един стол. Хюго му подаде чаша вода, която той изпи жадно.

— Това не е никаква тайна — каза той задъхано. — Целият свят вече го знае. Предадоха го директно по телевизията. Видяхме как го убиват. Пуснаха някакъв бик на арената като отвличаща маневра и когато всички гледаха натам, двама от телохранителите извадиха пищовите си и го застреляха. Камерата се върна на него още докато ония стреляха. Кръвта заплиска като фонтан по тоя бял костюм. И после единият от тях му отнесе половината глава отблизо, за да няма грешка. Мозъкът му опръска камерата.

— Кого са убили, бе? — викна Фицдуейн, обзет от мрачно предчувствие, че вече знае отговора.

— Дан Уорнър и Зара — каза отпаднало Кокрейн. — Валиенте Зара.

Изглеждаше адски уморен и състарен.

— Дан опита да се намеси. Бе съвсем близо и се хвърли към единия да го хване за ръката. Мексиканците не му даваха да носи желязо. Успя да го улови, но точно тогава другият пристъпи напред и му пръсна главата, стреляйки в тила му. Заклаха го като животно — Кокрейн обхвана главата си с ръце. — Боже Господи! Това не са хора, а трябва да им се опънем.