Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Килмара дръпна Фицдуейн настрана.

— Зара ти беше добър резерв — прошепна му той. — Ако нещата се объркат нещо в Текуно, той щеше да ти помогне. Сега обаче можеш да разчиташ само на себе си. PRI няма да си мръдне пръста. Куинтана има огромно влияние над тях.

В тирадата му прозвуча неизречен въпрос.

— Въпреки това заминаваме — изръмжа Фицдуейн. — Но промяна ще има. Намаляваме времето за учение в Националния тренировъчен център наполовина и издърпваме датата на нападението напред.

— Защо? — попита го Килмара.

— Куинтана е убил Зара. Ще се чувства наперен и неуязвим, и хората му също. Затова искам веднага да им налетя. Да си наперен, означава да си невнимателен.

Килмара поклати глава.

— Хората обичат да гравитират около преуспелите — възрази той. — Сега Куинтана може да подсили армията. Може да повика на помощ дори мексиканската армия. След всичко това, ако иска, може да стане и президент. Но каквото и да е, ще е далеч по-силен отпреди.

— Ще прекараме три дни в Националния център в Мохаве, след това още два дни за последна проверка и след това тръгваме — каза твърдо Фицдуейн.

— Ще бъдеш сам — предупреди го Килмара. — Объркаш ли нещо, отиваш на кино, защото няма да има кой да ти помогне. Ще си на гъза на географията и освен това в адски неприятна компания. Ще ти откъснат топките и ще ти одерат кожата с кремък. Това не са хора!

— Вярата и огневата мощ са големи аргументи — възрази Фицдуейн, — а и добрите професионалисти никак не вредят, повярвай ми — той се усмихна мрачно. — Освен това може би си спомняш едни думи. Ще отърва Катлийн. Каквото и да стане!

Той се приближи към Кокрейн.

— Мислиш ли, че ще стане, Лий?

— Не знам — отвърна Кокрейн уморено. — Вече нищо не знам. Но трябва да се опитаме. Мамка му, трябва да направим нещо, иначе те печелят. Писна ми само да произнасяме речи!

Фицдуейн изучаващо се вгледа в американеца.

— Лий, за мен ще е чест, ако дойдеш с нас.

Кокрейн вдигна глава и умората от лицето му се превърна в решителност.

— Сигурен ли си, Хюго?

Фицдуейн се усмихна.

— Абсолютно!

Има някаква промяна в звука от стъпките на Реймън, помисли си Катлийн. Може би отговорът е прост — с други обувки е. Тя помисли малко. Не, това повече приличаше на нетърпение, сякаш имаше да й казва някаква много важна новина. Дали е добра? От негова гледна точка, сигурно да. Скоро щеше да разбере.

Разговорът с охраната днес бе почти несъществуващ. Реймън бързаше. Разбира се, бе прескочил един ден, сега искаше да навакса пропуснатото. Страничният ефект от посещенията му беше такъв, че вече я хранеха редовно и дори добре и можеше с относителна точност да отчита изминалото време.

Тя го чу да сяда. Почти винаги сядаше, преди да започне да говори — любопитно поведение, като си помисли човек. Имайки предвид как дружелюбно разговаряше с нея, би трябвало да подхвърли нещо за поздрав, като влезе. Но обикновено не го правеше. Влизаше в килията, сядаше и известно време я гледаше замислено, преди да започне да говори. Като че ли любувайки се на някаква ценна собственост. Доста неприятна мисъл.

Катлийн никога не започваше разговора първа. Не бе някаква нарочно измислена стратегическа схема — просто й беше останало като навик от първоначалния начин на мълчалива съпротива. Тогава й се струваше подходящо. Всъщност това и сега като че ли все още изглеждаше добър способ. Ако някой искаше да разговаря с нея, значи преди това я е признал вече за човек.

Вътре в себе си Катлийн бе ужасена. Всеки миг от живота си прекарваше в такъв страх, че вече гледаше на него като на своего рода жизнена сила. Нещо, което можеш да пипнеш и почувстваш, като водата или огъня. Нещо толкова ужасно и въпреки това толкова фамилиарно, че тя гледаше на него като на приятел. „На страха мога да имам вяра. Но на нищо друго. И на никой друг!“

А на Реймън? Приятен, добросърдечен, загрижен… Може ли да се вярва на Реймън? Би ли му се доверил Хюго Фицдуейн, ако бе окован, със завързани очи, гладен, жаден и изгарящ за капчица човешка топлина? Би ли му се доверил?

Той като че ли застана пред нея. Божичко, колко те обичам, Хюго! „Детето ни!“ О, боже, как го искам!

— Катлийн — обади се Реймън с мек глас.

Беше усетила Фицдуейн толкова близо до себе си… Не можеше да бъде просто въображение. Между тях съществуваше връзка. Не беше физическа, но въпреки това я имаше. Фицдуейн бе съсредоточил вниманието си на нея по някакъв начин. Беше невъзможно, знаеше го… Но връзката си бе там. Доплака й се. Но не можеше, не биваше.