Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Обикновено хората виждаха движението, преди да разберат какво точно се е раздвижило. Какво бе видял той? Откъм небето идваше светлина, но тук под дърветата видимостта беше доста намалена. Още едно бързо движение и Фицдуейн съсредоточи цялото си внимание върху него. Някъде, грубо казано, срещу входа на неговото бунгало, в края, където дърветата свършваха и започваше полянката, се виждаше някакъв пън. Някой беше седнал на него, почти напълно скрит от околните дървета, и ако не беше мръднал, Фицдуейн нямаше да го види.

Опасност? Едва ли. Не само че бяха в границите на имението на Грант Леймър, но и около самия тренировъчен лагер имаше охрана. Освен това онзи, който е решил да напада, няма да седне да чака срещу входа, едва скрит под дърветата. Не помръдваше. Визуалната примамка бе много стар номер. Виждаш един и забравяш за останалите.

В този момент фигурата стана и се протегна. После се извърна към Фицдуейн. Лицето бе страшно — обезформено, гротескно. После ръката се вдигна и го „обели“ от главата.

Беше Грант Леймър, облечен елегантно както винаги, с очила за нощно виждане, небрежно полюшващи се в ръката му. Усмихнат, той подаде на Фицдуейн един плик.

— Това е увеличено от компютър изображение, предоставено ни от Агенцията за национална сигурност — каза той. — Красива жена.

Фицдуейн разкъса плика и впери поглед в изображението. Не бе достатъчно светло, за да каже със сигурност.

Изтича в бунгалото си и светна лампата. Дребните неща бяха размазани, сякаш не бяха на фокус, но приликата бе безспорна.

— Катлийн! — прошепна той. — Катлийн… Слава богу!

Леймър влезе подир него. Дни наред бе гледал как Фицдуейн се движи и работи с някаква контролирана съсредоточеност, издаваща съвсем малко емоции и понякога стигаща дори до студено отношение към околните.

Сега обаче ирландецът стоеше пред него и от очите му се стичаха сълзи.

— Снимката е само на четиринадесет часа — продължи Леймър. — Идва направо от Текуно благодарение на Аврора. Има потвърждение.

— Дяволската стъпка? — попита Фицдуейн.

— Дяволската стъпка — кимна Леймър. — Huella del Diablo.

Фицдуейн усети такъв силен пристъп на гняв и радост, че не знаеше дали да се смее, или да изреве. След малко изтри сълзите от лицето.

— Как да ти се отблагодаря, Грант? — каза той развълнувано.

— Свърши си работата — отвърна Леймър. — Просто си свърши работата.

50-калибровите GECAL пристигнаха и бяха монтирани. Оръжието действаше на принципа на Гатлинг. Имаше три електрически задвижвани въртеливо цеви. Когато едната стреляше, другите две можеха да се зареждат, спестявайки по този начин ценни секунди, като същевременно се и охлаждаха. Наситеността на огъня варираше между хиляда и две хиляди изстрела в минута.

Един-единствен 50-калибров бронебоен кумулативен патрон — при добро попадение — можеше да пробие лекобронирана техника или да свали хеликоптер.

Ефектът от един откос на шестдесетина такива патрона, изстреляни за по-малко от две секунди, бе поразителен. Прикритията от конвенционален материал биваха издухвани. Всичко, освен танкова броня, се разлиташе на парчета. Преминаваха през армирания бетон на бункерите като бургии и избухваха вътре.

Най-голямото предимство на оръжието обаче бяха неговите противовъздушни възможности. Времето за реакция бе части от секундата. Нисколетящите хеликоптери можеха да водят огън по тях от височина, не по-голяма от 1500 метра. От по-високо малките и бързоподвижни гънтракове не можеха да се видят, камо ли пък да се стреля по тях. Освен това Фицдуейн бе добавил и управляеми ракетни снаряди „Старбърст“. За разлика от топлинно чувствителните стингъри този снаряд се насочваше по оптичен път е лазерен лъч и не можеше да бъде заблуден от конвенционалната противоракетна защита, като например топлинни бомби, изхвърляни в такива случаи от самолетите. Е, искаше се доста майсторство от страна на оператора, но неколкочасова тренировка завършваше с добри резултати по стрелба до 6000 метра. Стреляха по малки цели, които бяха около една двадесета от размера на един типичен изтребител.

— Вземаме с нас и няколко стингъра, защото са компактни и всеки ги познава — обясняваше Фицдуейн на Шенли, — но стингърът, тъй като е топлочувствителен, постига най-добри резултати, ако стреляш, след като целта е минала над главата ти. Пускаш го подире й и той се стрелва към изтребителя като излетял от ада прилеп. Всичко това е прекрасно, но теб вече ще са те надупчили. Предимството на старбърста, макар че е малко по-бавен, се състои в това, че можеш да свалиш самолета или хеликоптера, преди да си е свършил работата, което наистина е чудесно. Аз съм убеден привърженик на схващането, че е по-добре да го начукаш на противника, преди той да ти е сторил това. А ако разбереш, че самолетът е свой, след като си стрелял — кофти положение наистина — можеш да отклониш снаряда надалеч и да го взривиш на безопасно разстояние.