Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Пътуването продължи, докато Калвин внезапно спря, стигнал до равно и открито пространство.

— Целта на занятието — започна Калвин — е да се покаже здравината на самолета и на ремаркето. Те са конструирани специално за такова зверско отношение. Но ако ви го бях казал, щяхте ли да ми повярвате? Не, сър! Затова трябваше да ви го демонстрирам. Повярвай ми, шефе, тия неща са здрави. Този самолет е проектиран за реалния свят, в който се случват безброй неприятни неща. Стреляй по него, прави му дупки, а той още лети. Невероятен самолет, какво ще кажете, сър?

Фицдуейн въздъхна примирено:

— Сигурно! Само дето не виждам никакъв самолет.

— Аха! — възкликна Калвин, скочи от машината и изтича отзад.

Работата, с която се зае, приличаше на опъване на палатка, само че стана по-бързо. Когато след пет минути се изправи и отпусна ръце, пред тях се виждаше едноплощно платнено крило, опънато от обтегачи, а под него — двуместна кабинка, свързана с главната конструкция посредством тръби. Витло тип тласкач — което означаваше, че то трябва да е разположено зад пътниците — осигуряваше двигателната мощ.

— Влизайте вътре — подкани го Калвин.

— Не обичам самолети — дръпна се Фицдуейн. — Скачам от тях, без да ми мигне окото, но гледам да летя колкото е възможно по-малко. А това тук не може дори да се нарече самолет. Прилича на нещо, плетено от баба ти на една кука. Исусе Христе, та крилата едва стоят на конструкцията! Това чудо е пълно с дупки. Живо самоубийство!

Калвин прие обидено изражение.

— Полковник, това нещо лети! Има си крила, седалки и двигател. Какво искате повече?

Да си остана на земята, помисли си Фицдуейн твърдо. Но после се размекна, Калвин щеше наистина да се обиди.

Той предпазливо се намести в детското корито, минаващо за кабина, и се огледа. Страничната преграда му бе някъде до прасеца. Ако кихнеше по-сериозно, можеше да падне. Какво, по дяволите, кара хората да измислят такива неща? Огледа се за колан, намери го и с облекчение се закопча. Тоя маниак сигурно щеше да му извърти някой и друг лупинг. Дойде му наум за парашути, но беше много късно.

— Дръжте се! — викна Калвин.

Фицдуейн се стресна, когато витлото зад тях ревна изведнъж и само след секунда-две — вече бяха във въздуха. Беше им потрябвал съвсем малък разбег. Забележително. Издигаха се нагоре като в ракета на забавен кадър.

— Това нещо е само крило — каза Калвин в микрофона, прикрепен към шлема му. — Феноменална подемна сила. Но тъй като крилото е направено от материя, напластена с антирадарно покритие, няма почти никакво радарно изображение.

— Каква е скоростта му? — попита Фицдуейн.

— Е, не е точно като на F16 — призна Калвин, — но, да кажем, някъде към осемдесет километра. Тук обаче скоростта и ускорението не са важни. Това е въздушно предимство, което можеш да носиш със себе си. Отваряш ремаркето, сглобяваш го набързо и си във въздуха. Просто като фасул. И още, има си миниатюрен уред за нощно виждане с инфрачервени лъчи. Ако искаш да летиш сам, можеш да си вземеш нещо за стреляне.

— А да заглушаваш двигателя? — попита Фицдуейн.

— Разбира се — отвърна Калвин, щракна някакъв ключ и шумът от двигателя намаля драстично. — Губи се мощност така, но ако летиш през нощта, никой няма да те види, нито чуе… над триста метра.

Фицдуейн мълчеше. Това зверче бе ужасно, но интересно. А още по-интересно щеше да бъде, ако успеят да кацнат цели.

— Хайде да слизаме — предложи той.

— След няколко минути, полковник — отвърна Калвин. — Първо искам да ви покажа какво умее това бебче.

Наклони самолетчето на една страна и се спусна стръмно надолу. Само секунда по-късно вече летяха с краката нагоре.

— Страхотно — извика Фицдуейн. — А каква, по дяволите, е ползата да летиш с краката нагоре?

Последва дълга пауза, после самолетчето с лекота се обърна в нормалното си положение.

— Никога не съм се замислял за това — отговори Калвин.

Фицдуейн постепенно намали крачка и спря, заставайки съвършено неподвижно, и след секунда сякаш вече се бе слял с дърветата около него. Беше бягал цял час в пълно бойно снаряжение и въпреки предутринния хлад дрехите му бяха подгизнали от пот. Ужасно му се искаше да си избърше лицето.

Продължаваше да стои неподвижен, този път с готов за стрелба „Калико“. На автомата имаше пълнител със сто патрона, а в джобовете на товарната жилетка — още шест. В другите джобове бе напъхал още оръжие. Да тренираш с пълно бойно снаряжение толкова рано сутринта, не бе най-добрият начин да започнеш новия ден, но отрядът се трудеше яко, а стандартите бяха наложени от командира му.