Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Хама/Халеб

Мобилният звънна пет пъти, преди Ферис да вдигне. Арабски глас попита дали е господин Роджър Ферис и той каза:

— Да.

— Чакаме ви, господине. Защо не се обадихте?

Ферис се извини и затвори. Не искаше да умира, ако не се налагаше. Стана от пейката и започна да се отдалечава, чудеше се откъде може да избяга. Но преди да направи няколко крачки, видя двама мъже в зимни якета да се приближават към него.

Бръкна за електронния пейджър на Хани — беше в джоба му, където допреди няколко часа беше държал отровата. Натисна копчето на мнимата запалка веднъж и после още веднъж. Двамата мъже застанаха от двете му страни. Усети дулото на пистолет, опряно в ребрата му. Мъжът с пистолета имаше искрящи очи и лицето му беше като позлатено, с цвета на пресен мед. Приличаше на египтянин. Ферис си помисли, че познава лицето му от снимките на функционери на Ал Кайда от архивите на ЦРУ, но не беше съвсем сигурен.

— Ти ли си Ферис? — попита египтянинът.

— Да. — Пистолетът се заби още по-дълбоко в ребрата му.

— Това не е номер?

Ферис поклати глава.

— Не. Не е номер. Направихте каквото обещахте. И аз ще направя това, което обещах.

— И какво е то? Какво ще направиш за нас? — полюбопитства египтянинът. Имаше странна усмивка и жестоки очи. Опитваше се да прикрие цял един живот, пълен с омраза.

— Почакайте и ще видите — отвърна Ферис. Огледа се за хората на Хани, но не видя никого. Грижеха се за Алис. Единствено това ги беше помолил да направят; той можеше да се пожертва. Това беше сделката. Но сега Ферис беше наистина уплашен. Усещаше дъха на чесън на двамата мъже и разбираше, че сега те имат власт над него. Искаше да извика или да се втурне да бяга, но знаеше, че това само ще ускори смъртта му, и реши да се вкопчи в живота колкото се може по-дълго.

— Съжаляваме, че ще се държим с теб като със затворник — прошепна египтянинът в ухото му. — Не знаем дали казваш истината, или лъжеш, затова трябва да те затворим. Съжалявам.

Ферис огледа похитителите си. Кого заблуждаваха? Много ясно, че беше затворник. Зачуди се дали трябваше да изхвърля отровата и реши, че е постъпил правилно — изкушението да я използва щеше да е прекалено силно. Вече сигурно щеше да е мъртъв.

Двамата мъже го поведоха към един жълт хюндай, паркиран на съседна пресечка. Шофьорът седеше зад кормилото; до него седеше брадат бодигард с пистолет на коленете. Това беше път, от който връщане нямаше. Ферис бръкна още веднъж в сакото си и натисна пейджъра на Хани, но стрелецът блъсна ръката му и запотупва джобовете му.

— Какво е това? — попита, когато извади устройството от джоба му. Приличаше на запалка, но явно не работеше. Той натискаше и натискаше, като чакаше пламъка, накрая изръмжа и изхвърли „запалката“.

— Да не мислиш, че ще ни изиграеш? — изръмжа египтянинът. Ферис се опита да възрази, но една ръка му запуши устата и после й сложи лепенка. Набързо го претърсиха и откриха мобилния телефон в джоба на панталоните му. Египтянинът го прибра. Другият извади портфейла и паспорта на Ферис от джобовете му и ги прибра в якето си. Натъпкаха го на задната седалка на малкия хюндай и се настаниха от двете му страни. Колата измина неколкостотин метра, после зави по една прашна уличка; там завързаха очите на Ферис, стегнаха китките и глезените му и го натикаха на пода на задната седалка.

— Съжаляваме — повтори отново египтянинът на вързопа, който в момента представляваше Ферис. После заедно с другия похитител се премести в друга кола, която ги чакаше в уличката, и конвоят потегли. Защо му се извиняваха? Той беше мъртвец.

Пътуваха няколко часа. Ферис не беше сигурен колко дълго — превръзката на очите му беше толкова стегната, че не можеше да се ориентира тъмно ли е, или светло — но усети, че въздухът застудява. Предположи, че колата се е отправила на север към Халеб или на изток към Ирак. Конвоят най-накрая спря. Оставиха го да лежи вързан на пода, докато похитителите се качиха по някакви стълби. След няколко минути дойдоха някакви хора, отвориха задната врата, издърпаха го с главата напред и го понесоха като навит на руло килим — бяха го хванали за врата и краката — нагоре по някакви стълби, влязоха в сграда, после надолу по някакви стълби към, както предположи Ферис, мазето. „Значи тук ще свърша“, помисли си Ферис.

Но не стана така. Двамата мъже — мърмореха си цитати от Корана — го оставиха с вързани очи, но му развързаха ръцете и краката, дадоха му вода и храна и го заведоха до една воняща тоалетна. После отново го вързаха, хвърлиха го върху един мръсен дюшек и му казаха да поспи. Той спа на пресекулки, стряскаше се от всеки шум, идващ от горния етаж.