Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Ферис не беше черноглед. Като дете се беше страхувал от смъртта, както повечето деца, опитвал се беше да вникне в идеята за собственото си несъществуване. Идеята обаче беше прекалено сложна и потискаща, така че почти беше забравил за нея. Имаше един период насред пубертета, в който се страхуваше, че ще си умре девствен, но след като Присила Уорън се погрижи за това, престана да мисли за небитието. Сега, докато лежеше в тъмното миризливо скривалище на таксито, беше принуден да се замисли върху перспективата да престане да съществува. Не се страхуваше толкова много от умирането, колкото от болката, която щеше да го предхожда. Отровният мост беше в джоба му и той се замисли кога трябва да го използва. Ако чакаше прекалено дълго, можеше да стане прекалено късно: щяха да му го вземат, преди да успее да изцеди със зъби отровата и да се избави от страданията. Но ако го използваше прекалено рано, можеше да се убие напразно, миг преди да бъде спасен или помилван. Щеше да се лиши от възможността да живее нормален живот, да остарее заедно с Алис и да има деца. Последното го тревожеше най-много. Щеше да се окаже, че е живял за нищо, що се отнася до продължението на вида. Това наистина беше неплодотворен живот, по-лош дори от това да си умреш девствен.

Когато наближиха поста на йорданската граница, таксито намали. Ферис изтръпна, но спирането беше кратко и безпроблемно. Хани явно се беше погрижил. Колата забръмча напред през ничия земя и Ферис отново потъна в черните си мисли. Ако оживееше, може би щяха да имат деца с Алис, може би щяха да остареят заедно. „Може би“ беше единственото, което имаше. Надеждата му беше същата като тази, която крепи болен от рак пациент дори когато тялото му се сбръчква и той не може нито да се храни, нито да преглъща — идеята, че някак си смъртната присъда като по чудо ще бъде отменена; че той ще довлече трошливите си кокали до вечната порта и ще измами пазача да му отпусне още няколко часа, дни, години. Ферис разбираше, абстрактно, че болката може да е толкова ужасна, че да му се иска да премине в небитието — но не и ако имаше шанс да се събере отново с Алис. Можеха да смажат краката му с лост, да разбият капачките на колената му, да смажат гръбнака му с чук — но във всеки миг на агония той щеше да си мисли за Алис и да се мъчи да оживее заради нея.

Образът й беше ясен и съвършен и в прилив на увереност Ферис направи нещо импулсивно. Извади моста от джоба си и го сложи върху мръсния килим на тайника. Ако запазеше отровата, можеше от страх да се изкуши да я използва; а ако я използваше, щеше да се откаже не само от живота, но и от любовта. Щеше да умре за нищо. Беше обещал на Хофман да пази тайните, да се самоубие, преди да издаде неща, които могат да погубят други хора. Но спазването на това обещание щеше да означава нарушаването на друго, което в момента беше по-важно от него. Бутна отровата още по далеч, навътре в мрака.

Таксито внезапно спря и Ферис чу мърморене на арабски. Шофьорът се обръщаше към някого, когото наричаше „капитан“. Ферис долови в гласа на шофьора уплашена нотка. Вратата се отвори и после се затвори с трясък, той чу стъпки около колата. Нещо не беше както трябва. Капитанът крещеше на шофьора като военен, който знае, че в момента разполага с пълна власт. Границата била затворена, каза капитанът; прекалено късно било; шофьорът знаел правилата. Неговият човек непрекъснато повтаряше някакво име. Абу Уалид казал, че било наред. Абу Уалид казал, че нямало проблем. Питай Абу Уалид. Ферис чу тропане на ботуши по паважа, после гласа на шофьора, който протестираше, че била станала грешка, след което настъпи тишина.

Ферис стоеше сгушен на пода на таксито. Беше уплашен по нов начин. Ами ако умреше още тук — или още по-лошо, ако го хванеха и го пратеха в сирийски затвор и после обратно в Йордания? Алис със сигурност щеше да умре: похитителите щяха да чакат Ферис в Хама и когато не пристигнеше, щяха да я убият. Това беше най-лошото. Ферис осъзна — не неговата смърт, а тази на Алис. Единственото значение, което имаше животът му в момента, беше вероятността да я спаси. Ако пропаднеше, тогава щеше да се самоубие и да сложи край на всичко.

Чакането се проточи до безкрай. Ферис чуваше от време на време крясъци в далечината, явно от щаба на капитана. Главата го болеше от вдишания по пътя прахоляк и газовете от резервоара. Кракът му пулсираше от това, че беше прекалено дълго свит. Болката се беше усилила и от иглички се беше превърнала в остри спазми в ставите и мускулите. Започна да мисли, че би предпочел всичко — дори да го хванат — вместо тази болка. Но знаеше, че мозъкът му върти номера. В сравнение с болката, която щеше да изпита по-късно, тази беше просто като потупване по бузата.