Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Главата на Ферис пулсираше. Не каза нищо и тишината се надигаше по обезопасената телефонна линия, докато почти не се превърна в глас. Ферис слушаше — не Хофман, а другия глас. И после изведнъж му стана ясно.

— Да — отвърна Ферис. — Разбрахме се. Можеш да разчиташ на мен.

— Браво, момче! Знам колко ти е напрегнато, но всичко ще се оправи. Ще си получиш приятелката, заедно с медал при това!

— Медал — повтори Ферис. Но вече беше някъде другаде.

Взе сирийския номер, който бе записал, и го прибра в портфейла си. Каза на заместника си, че се прибира да вземе душ и да си почине. После напусна посолството и подкара към централата на СОР. Пристигна без покана и каза на шефа на охраната, който слезе на секундата, че трябва незабавно да се види с Хани паша. Помолиха го да почака, но минаха само няколко минути и го придружиха до просторния кабинет на Хани.

Хани огледа Ферис на влизане. Вместо целувка имаше ръкостискане, което в момента беше проява на по-голяма близост.

— Изглеждаш ужасно, Роджър — рече Хани. — Много съжалявам за това, което ти се случи.

— Благодаря за загрижеността, но не се тревожи за мен. Аз не съм важен. Може аз да съм проблемът, но искам да бъда и решението. Затова съм дошъл.

Хани учудено погледна американеца, сякаш преценяваше доколко е с ума си.

— За какво говориш, хабиби ? Днес думите ти нямат смисъл.

Но Ферис знаеше точно за какво говори. Беше му станало ясно в един миг на пълно просветление. Светлината беше проблеснала в главата му и всички елементи там леко бяха променили координатите си, за да образуват нов модел, доста по-различен, но не по-малко верен.

— Основни правила — започна Ферис. — Този разговор никога не се е състоял. Говоря само от свое име, а не като служител на правителството на Съединените щати. Няма да информираш никого в Управлението за посещението или разговора ни. Никога. Съгласен ли си?

— Необичайни нравила. Вероятно мога да се съглася. Но ми казваш толкова малко.

— „Вероятно“ не ме устройва. Трябва да е „да“ или „не“. Това, което искам да направя, няма да навреди на Йордания, напротив, може даже и да помогне. И ти ще имаш преимуществото да знаеш какво правя и да го използваш според волята си. Не ме интересува. Но се нуждая от категоричното ти обещание, че ще ме защитиш.

Хани наклони глава на една страна и запали цигара, обмисляше молбата. Огледа Ферис, сякаш го преценяваше. Дръпна няколко пъти от цигарата. Изглеждаше почти доволен.

— Скъпи ми Роджър, винаги съм казвал, че си един от нас. Което означава, че слагаш хората преди другото и личната си чест преди всичко останало. Мислех, че знам това за теб, но досега не можех да съм сигурен. Затова отговорът е „да“. Разбира се, ще запазя разговора ни в тайна. Помещението е само наше. Но сега трябва да ми кажеш какво искаш.

Ферис придърпа Хани по-близо. Сниши глас. Доколкото знаеше, Управлението не подслушваше кабинета на Хани. Но се оказа, че има много неща, които не знае.

— Можеш ли да направиш така, че да изчезна? Така че никой да не може да ме открие — включително и най-вече правителството на САЩ. И можеш ли да ме вкараш в Сирия, така че никой да не разбере?

— Предполагам. Това няма да ни затрудни. Контролираме района. Но какво точно искаш да направиш?

— Искам да се свържа с хората, които отвлякоха Алис Мелвил. Искам да се разменя с нея. Те не искат нея, искат мен.

— Аллах! — Хани разпери ръце. — Да не си полудял, приятелю мой?

— Не. Току-що ми дойде умът в главата, в интерес на истината. Преди бях луд.

— Но как ще се свържеш с тях? Ал Кайда я няма в „Жълти страници“. Не е толкова лесно да се намерят. Дори и за мен.

— Свързаха се с нас. Изпратиха ми съобщение, уж от Алис, карат ме да се обадя на мобилен телефон в Сирия. Хофман иска да изчакам, за да измисли някаква игра. Някакъв номер, с който да ги прекара. Но игрите му не струват. Знаеш го по-добре и от мен. Заблуждаваме единствено себе си.

— Но това е много опасно, Роджър. Знаеш прекалено много тайни. Те ще ги искат. Ще бъде… неприятно.

Ферис докосна джоба си и пластмасовата кутийка, в която беше отровният мост. Беше го носил тези няколко месеца, но така и не бе предполагал, че може да му дотрябва.

— Ще се оправя някак си. Но това е единственият начин да я измъкна. Няма да я пуснат, освен ако не предложа себе си в замяна. Явно е, нали? Хофман никога няма да ми позволи да го направя, което означава, че тя ще умре. Нямам избор. Трябва да го направя. И ще го направя, независимо какво ми кажеш. Но искам да ми помогнеш. Така ще имам по-голям шанс да спася Алис.