Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— О, боже — прекъсна го рязко Хани. — Съжалявам. — Това беше най-лошото, което можеше да каже, защото то потвърди предчувствието на Ферис за страшната опасност, надвиснала над Алис. Йорданецът замълча за миг, после попита: — За теб ли работи тази Алис? Под неофициално прикритие ли е?

— Господи, не! Тя мрази ЦРУ. Работи за неправителствена организация, която се опитва да помага на хората. Това не е прикритие. Истина е. Точно такава е, каквато изглежда.

— Но някой може да си помисли, че работи за ЦРУ?

Ферис погледна Хани.

— Да.

— Могат да си го помислят, защото познава този Садики. И защото познава теб.

— Да. — Гласът на Ферис едва се чуваше, заглушен от горчивината на съжалението.

— И сега трябва бързо да я откриеш. Преди да използват някакви необичайни методи, за да получат информация от нея.

Ферис беше потресен от словосъчетанието „необичайни методи“. Пресегна се и хвана ръката на йорданеца.

— Моля те, Хани. Моля те, помогни ми. Не мога да я измъкна без твоя помощ.

— И това не е някакъв номер? — Въпросът беше жесток, но с оглед на случилото се преди няколко месеца, съвсем основателен. Хани все още беше ядосан донякъде. Ферис седеше на леглото, стиснал отново главата си с ръце, въплъщение на безсилието и угризението.

— Прости ми, Роджър. Съжалявам, че го казах. — Хани го прегърна през раменете. — Разбира се, че ще ти помогна. Имаме няколко дълбоки свръзки в мрежата на Ал Кайда, с които можем бързо да установим контакт. Използваме ги само по спешност, но това е спешен случай. Могат да ми кажат дали е била отвлечена. Сигурен съм в това. Дали ще знаят къде е, не мога да кажа. Но сега ми позволи да си вървя и да поговоря с моите хора, и да започна да действам. — Дръпна Ферис да се изправи. — Хайде. Стани. Господ те изпитва. Силата е у него, а ти си негов роб. Абд Аллах. Божият роб. Така казваме ние. Не можеш да избягаш от съдбата си. Трябва само да имаш упование и вяра. Ела сега с мен и говори с екипа ми. Ще започнем веднага. Трябва да си силен. Ако хората видят, че си слаб, само още повече ще се изплашат.

Ферис стана от леглото, отиде до банята и си изми лицето, после се върна при групата, която се беше събрала в салона.

Аман/Вашингтон

През нощта пясъчната буря се усили и стана страшна. Горещият вятър, духащ от Саудитска Арабия и Синай, вдигаше пясъка на Арабската пустиня и го превръщаше в огромен облак, който се простираше на стотици километри. Движението в Аман едвам пъплеше. Колите се движеха с включени аварийни светлини, но дори и така човек трудно можеше да ги различи, докато не се блъсне в тях — или не го блъснат. Настанаха задръствания по главните улици и кръговите движения и призрачната флотилия от неподвижни автомобили приличаше на товарни кораби, пуснали котва в гъста мъгла. Малкото пешеходци по улиците бяха увили главите си в карирани кафии и се бяха привели под напора на вятъра; единственото, което се виждаше от лицата им, бяха очите в тесния процеп на шаловете. Нищо не можеше да лети, нищо не можеше да помръдне. Време тъкмо за похитители, песъчлив червеникавокафяв свят, в който можеш да скриеш почти всичко.

Ферис прекара по-голямата част от нощта в посолството, в очакване на информация. Обади се на Хофман по защитения телефон вечерта, когато най-накрая си тръгна от апартамента на Алис. Отначало Хофман беше ядосан заради забавянето, но когато разбра колко разстроен е Ферис, омекна. Не понечи да се извини. Каза, че Управлението е мобилизирало всички сили, за да открие местонахождението на Алис Мелвил. Номерът бил да продължат търсенето по начин, който да не затвърди у похитителите убеждението, че тя е, както се изрази Хофман, „човек, представляващ интерес“.

— Ще я открием — рече той. Опитваше се да говори обнадеждаващо, но поради някаква причина думите му накараха Ферис да потъне в още по-дълбоко отчаяние. Хофман му каза да легне да поспи. Ферис отвърна, че щял да го направи, но знаеше, че ако легне на дивана в кабинета си, пред очите му ще е единствено Алис: овързана и със запушена уста в багажника на някоя кола или в някое влажно мазе. Или още по-лошо, щеше да си представя как я разпитват — как извиват ръката й и как накрая тя се счупва.

— Трябваше да ми кажеш за Алис, приятелю — въздъхна Хофман. — Че е познавала Садики, имам предвид. Можехме да се погрижим за нея.

Ферис не отговори. Знаеше, че това е лъжа. Хофман не би направил нищо. Просто сега се покриваше, и то пред свършен факт. Гласът на Ферис трепереше; трудно му бе да се овладее.