Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Аман

Късно следобед на втори януари на летището „Кралица Алия“ цареше застояла следпразнична атмосфера. Служителят от паспортен контрол бегло погледна в списъка за наблюдение на компютъра, докато подпечатваше паспорта на Ферис. Коледната украса още си стоеше по фришоповете и предлагаше алкохол и цигари на пътниците мюсюлмани, но магазинът беше празен. Дори носачите, които се опитваха да ти измъкнат бакшиш, като бутнат количката ти с багаж на десетина метра, изглеждаха отегчени. Навън се надигаше пясъчна буря от пустинята и Ферис излезе от терминала в зловещ здрач. Колите бяха като призрачни, виждаха се в последната минута, когато изплуваха от тухленочервения прахоляк. Когато си поемеше дълбоко дъх, усещаше между зъбите си малки песъчинки.

Обади се на Алис веднага, но тя отново не вдигна, затова реши да отиде право у тях в стария град. Вече си имаше собствен ключ, а и тя беше казала, че обича изненадите. Опита се да остане спокоен и самоуверен: ако беше навън, щеше да я изчака, да, даже щеше да приготви вечеря, да запали свещи, да я обгърне с любов. Можеха да започнат отначало — край и после ново начало. Щеше да им отнеме час-два и може би няколко чаши вино да разсеят напрежението. Но не след дълго тя щеше да започне да прави остроумни забележки за хората от службата си и да му чете лекции за Америка и арабите. И когато се успокояха, той щеше да започне да разнищва лъжите и да заплете нещо истинско.

Взе такси до дома й на улица „Басам“. Позвъни на звънеца отдолу, но никой не му отговори, така че влезе и се качи по стълбите. Вратата на Алис беше отворена и в първия миг Ферис се успокои — реши, че в крайна сметка тя явно си е вкъщи. Бутна вратата и извика. Когато тя не му отговори, отиде до спалнята, като се надяваше, че тя може да е там, после до банята, продължаваше да я вика. Котаракът Елвис се беше разположил на леглото в празната спалня. Вратата на банята беше затворена и той си представи, че Алис сигурно е вътре и след миг ще я чуе как пее някой блус на Джони Мичъл. Но банята също беше празна и Ферис наистина се разтревожи.

Обиколи всички стаи, като непрекъснато я викаше, сякаш се беше скрила в стените. Не беше огледал внимателно апартамента на влизане, но сега забеляза неща, които не бяха наред. Килимчето в антрето беше накриво. Алис беше много подредена, не би го оставила така. Полиците в гостната бяха разхвърляни. Част от книгите й бяха извадени и оставени на масата; други бяха натикани обратно, обърнати наопаки или с гърба към стената. В кухнята закуската беше наполовина приготвена — на плота имаше оставена кутия овесени ядки и мляко: Ферис подуши млякото — още не се беше вкиснало.

Тръгна по коридора към малката стая, която Алис използваше за кабинет; чекмеджетата на бюрото й бяха отворени и част от папките бяха пръснати отгоре. И лаптопа й го нямаше. В този миг наистина се уплаши — след като разбра, че който и да е идвал в апартамента, е взел компютъра на Алис заедно с всички електронни файлове в него. Може да беше кражба с взлом: Алис беше бързала за работа сутринта, беше си оставила закуската наполовина изядена, защото е щяла да закъснее, и след като е излязла, в дома й се е промъкнал крадец. Отиде до телефона в кухнята и набра служебния телефон на Алис; звънеше, но никой не го вдигна.

Чак когато затвори телефона, видя кървавите следи на пода под кухненския плот. Викът му беше почти беззвучен, вик на безкрайно страдание. Видя още капки кръв на пода в кухнята и после следи на всеки няколко стъпки към вратата. О, Боже! Къде беше тя? Помъчи се да не се развика. Седна на дивана и се опита да мисли. Най-лошото, което можеше да си представи, нещото, което беше виждал в далечината като петънце на хоризонта, сега го беше застигнало. Седна на дивана и се опита да мисли трезво. „Недей да се паникьосваш — каза си. — Увери се, че наистина е изчезнала“. Обади се на централата на Съвета за хуманитарна помощ за Близкия изток и поиска да го свържат с Хода, палестинка, която помагаше на Алис И тя беше уплашена. Алис изобщо не била идвала на работа днес. Всички в офиса се тревожели, защото не било в неин стил. Но после решили, че може да е с американския си приятел.

— Американският й приятел се обажда — отвърна Ферис, като се опитваше да сдържи гласа си. Нареди на Хода да не вика полиция и да не предприема нищо, докато не й се обади отново. Трябваше да помисли, но по чий модел? Своя или този на Хофман.

Това го притисна с цялата си тежест. Той беше позволил да се случи. Алис беше отвлечена. Някой беше нахлул в апартамента й и я беше отвлякъл. Опита се да разсъждава разумно. Трябваше ли да се обади на отговарящия за сигурността в посолството и да го накара да се свърже с йорданската полиция? Това беше стандартната процедура за американците в чужбина. Или да се обади в службата на ЦРУ и да накара заместника си да дойде до апартамента заедно с човека от ФБР в посолството, за да направят техническата експертиза веднага, преди йорданците да ги прецакат? Или да се обади на Хани и да му поиска специална услуга? Накрая направи и трите. Вече не го беше грижа за прикритието на операцията. Тази тревога беше изчезнала заедно с Алис. Единствената грешка сега беше да не направи достатъчно, за да я спаси.