Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Ферис изчака. Минаха може би трийсет минути, час. В тъмнината на скривалището си загуби представа за времето. Двигателят беше изключен и парното не работеше, а януарският нощен въздух хапеше. Не можеше да помръдне, за да се стопли, така че мразът проникваше в костите му. Ферис искаше да умре, но още повече искаше Алис да живее. Потърси опипом отровата и си спомни, че беше потънала някъде отзад в дълбините на тайника. Зарадва се, че се беше освободил от изкушението.

Чу още викове от глас, който приличаше на този на капитана; след това чу смирения глас на шофьора и тежки стъпки, които се приближаваха към мерцедеса. Шофьорът го беше издал. Сега говореше кротко като мишка — Абу Уалид не му беше помогнал да се измъкне и в сумрака на стаята за разпити той беше решил да предаде пътника си, за да може да оживее и продължи с контрабандата си. Стъпките се приближиха, металните налчета на ботушите тропаха по паважа, стигнаха до колата. Отвори се врата, сигурно задната; след миг щяха да издърпат Ферис от скривалището и всичко щеше да свърши.

Но шофьорът отвори предната врата. С мазния си глас благодареше на капитана, казваше му, че Абу Уалид ще е много признателен за помощта му, и му пожелаваше господ да му даде дълъг живот и крепко здраве, на него и на синовете му, крепко здраве и на тях, да, господине, слава на бога. Вратата се затвори. Ключът се завъртя и колата запали. Шофьорът включи на скорост и потегли от граничния пост, като се провикна за последно за сбогом.

Спряха за проверка на митницата, но тя беше само проформа. Ферис се уплаши, когато чу да отварят багажника, но той се затвори съвсем набързо. Митничарят благодари на шофьора за стека цигари и му махна да продължи.

Таксито ръмжа още двайсетина минути, като си пробиваше бавно път през тесните улици на Дера, и после тръгна по-бързо — бяха излезли на магистралата. Ферис чуваше свистенето на въздуха всеки път, когато мерцедесът завиеше наляво, за да задмине другите коли и камиони. Притесни се, че шофьорът може да го държи в дупката през целия път до Хама, но колата най-сетне започна да намалява и сви вдясно. Ферис чу тракането на чакъл отдолу, когато таксито сви в някаква отбивна и спря. Шофьорът отвори задната врата, почука три пъти по седалката над главата на Ферис и после я дръпна. Ферис не можеше да помръдне, ръцете и краката му бяха съвсем изтръпнали, така че се наложи шофьорът да го издърпа. Даде му някаква стара шапка да си скрие лицето и износено вълнено сако, каквото би трябвало да носи приятел на сирийски шофьор, и го настани до себе си на предната седалка. Ферис чак по-късно се сети, че беше оставил отровата в тайника. Не се опита да си я вземе.

Караха през нощта. Дамаск беше претъпкан и шумен дори посред нощ. Палестинските бежански лагери, които се простираха покрай южния край на града, блещукаха заради сърдечните приятелства между бедните. Кафенетата бяха отворени, мъжете дърпаха наргилетата си и издухваха облаци дим; пекарните продаваха пресни сладкиши на всички, на които им се е дояло нещо сладко през нощта. В бетонните апартаменти надолу по тесните улички на лагера човек можеше да види проблясващите сини светлини на телевизорите, всеки със собствена сателитна чиния, машинки, свързващи хората с модерния свят, който те обичаха и в същото време мразеха. В центъра хората също още се разхождаха. Много от жените по тротоарите носеха безформени рокли и забрадки; други бяха облечени като курви — с изрязани блузи, разгърдени дори и в зимната нощ. Няколко уловиха погледа на Ферис. Може би наистина бяха проститутки, но Ферис знаеше, че в очите на мюсюлманите няма значение дали им се плаща за услугите, или не. Те бяха покварени от западния начин на живот.

След Дамаск Ферис задряма. Събуди се рязко, когато му се присъни Алис, вързана и обляна в кръв в някакво подземие. Образът не искаше да си иде. Спряха да хапнат и да пият кафе на едно място, което шофьорът познаваше, малко по на юг от Хомс. Шофьорът твърдеше, че било чисто, но когато Ферис отиде до тоалетната, тя се оказа смърдяща на лайна дупка в пода. Наближаваше три сутринта. Следващият голям град, северно от магистралата след Хомс, беше крайната им цел — Хама. Ферис каза на шофьора, че иска да си почине до шест и половина на паркинга на ресторанта. Полицията нямаше да ги закача там, а не искаше да пристигне в Хама толкова рано и да буди подозрения, докато чака за срещата. На паркинга имаше още няколко коли и той се зачуди дали в някоя от тях не са хората на Хани. Спа на пресекулки. Събуди се на зазоряване. Оранжевата ивица избухна над голия пейзаж на изток и превърна небето отпред от пурпурно розово в ярко жълтеникавобяло; Ферис се запита дали ще доживее да види следващия изгрев.