Майкл Ридпат - Борсов посредник

Тя се размърда.

— Какво има, Марк?

— Нищо.

На следващата сутрин в седем и петнадесет вече бях на бюрото си. Не бях изненадан да видя още няколко души подранили като мен. Имахме толкова много работа.

С трепет включих компютъра пред себе си. Мониторът му беше с голям светлосив екран, върху който можех да викам целия диапазон на цените от Ройтер и „Телерейт“, и после да си играя с тях колкото и както си искам. До него беше малкият квадратен „Бломберг“, който ми осигуряваше графичния израз на взаимоотношенията на всичко спрямо всичко. И докато мониторите загреят, хвърлих поглед на онова, което пазарът ми бе скроил през нощта.

И така, нещата в Ню Йорк се бяха задържали, но в Токио отново се бяха сринали. Акциите на „Рено“, които бях купил вчера, бяха открили с по-ниски стойности, причинявайки ми дребни загуби. Все пак това беше едва в началото на деня. Осемпроцентните на Грег от двайсет и първа година също бяха паднали малко.

Хвърлих поглед към бюрото му. Той току-що бе затворил телефона си и вече пишеше квитанция, за да зарегистрира продажбата си.

— Грег, съжалявам за облигациите, които купи вчера! — извиках му аз.

Той се извърна и се ухили.

— Хей, това бяха продажби със сезонно намаление! Те са с четвърт пункт по-евтини, така че закупих още петдесет милиона!

Бях длъжен да призная, че Грег беше по-голям оптимист от мен. И двамата в крайна сметка свършвахме с една и съща сума, но печалбите ми обикновено се реализираха с еднакви месечни вноски, докато неговите идваха с гръм и трясък.

В този момент в залата влезе Ед, силно изненадан да ме види толкова рано. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— Май не си лягал, а? — запитах го.

Изглеждаше смутен.

— Почти през цялата нощ разговарях с Токио по телефона.

Модерната технология означава, че вие можете да поддържате връзка с пазара двадесет и четири часа в денонощието. Естеството на човешката природа обаче е такова, че ако някой реши да сключва сделки в полунощ, то вероятността да допусне грешка е много голяма. Така че аз обикновено спях и оставях пазарът сам да се оправя.

Появи се и Боб Форестър.

— Е, какво каза машинката ти? — запита, кимайки към компютъра със системата „Бондскейп“.

— Още е прекалено рано, за да бъдем сигурни — отвърнах. — Позициите ни обаче съдържат голям потенциал. Ще си върнем парите, сигурен съм.

— Трябва да го направим. Ти си добър борсов посредник, синко. Не искам да си губиш времето със скъпоструващи дивотии. Можеш да си го задържиш тук до края на следващата седмица, но ако дотогава нямаш резултат, не искам повече да го виждам. Ясно ли е?

— Добре, нека го включим — обърнах се към Ед, докато шефът ми се отдалечаваше. — Все отнякъде трябва да изкараме два милиона долара, за да компенсираме загубите. Остава само да разберем откъде.

Нахлузихме върху главите си подобията на шлемове и включихме компютъра. Познатият ландшафт се разстла пред очите ни. Предния ден бяхме търсили облигации, които временно бяха променили позициите си. Сега исках да се съсредоточим върху новите тенденции, задействали ни рязкото повишаване на лихвените проценти.

Вниманието ми беше привлечено от изглаждането на целия склон. Това беше особено забележимо в американския сектор. Разликата в процентните доходи между американските двегодишни и десетгодишни правителствени облигации се бе свила от 1,6 до 1,4 процента. Преди появата на съобщението на Грийнспан американските лихвени проценти бяха паднали твърде ниско и съществуваше риск от инфлация. Сега обаче шефът на Федералния резерв явно изглеждаше решен да вдигне краткосрочните лихвени проценти въпреки опозицията от Министерството на финансите. Краткосрочните проценти щяха да се повишат още и опасността от инфлация щеше да отмине. Продавай двегодишни правителствени облигации и купувай десетгодишни.

И така ние продадохме двегодишни съкровищни бонове на стойност четиристотин милиона долара и купихме десетгодишни за сто и двайсет милиона.

Сега ни оставаше само да чакаме.

По-късно се обади брат ми.

— Днес пробвах „Бондскейп“ в реална обстановка — казах.

— О! И как мина?

— Страхотно! Сякаш в действителност се намирах в лоното на пазара и го усещах с цялото си същество как се движи.

— Как беше метафората на ландшафта? Работеше ли? Или беше само за украса?

— Не, работеше отлично.

Започнах да му разказвам. Ричард слуша внимателно в продължение на две минути и после ме прекъсна: