Майкл Ридпат - Борсов посредник

Бях доволен, че тогава му помогнах, макар и рискът за мен да беше много голям. В много компании, в това число и в „Харисън Брадърс“, борсовите посредници се конкурират помежду си за слава и премии. Според мен пазарите и без това са си достатъчно тежки; човек има нужда от приятел, на когото може да разчита. Грег също ме бе спасявал няколко пъти.

— Грег също използва „Бондскейп“ — казах.

— Наистина ли? И какво мислите за нея? — запита Ричард заинтригуван.

— О, страхотна е — възкликна приятелят ми. — Тия малки сградички са направо бонбон, а и всичко останало. Мога да си играя цял ден и пак няма да ми омръзне. Имам само една молба.

— Да?

— Не бихте ли могли да я пипнете тук-там, така че да има и един хубав бял бряг, малко палми и някое гадже? Сигурен съм, че тогава ще е още по-интересно. Нали знаете, блондинките ще означават купувай, а брюнетките — продавай. Нещо такова.

— Тогава времето за проучване няма да ви стига — засмя се брат ми.

— Въпреки това не е зле да помислите върху предложението ми. Ако трябва да говорим сериозно обаче, тя работи отлично. Надявам се само, че няма да я правите достояние на много хора?

— Мисля, че ще са ни нужни минимум шест месеца, преди да успеем да пуснем системата на пазара.

— Добре.

Ричард се ухили.

Грег отпи от бирата си.

— Какво представлява все пак тази дяволска виртуална реалност? Искам да кажа, че „Бондскейп“ е виртуална реалност, нали? Какво още може да прави?

— Можете да използвате виртуалната реалност за всякакви неща. Повечето от тях са далеч по-близки до реалния живот от пазарите за облигации.

— Като?

— Ами като медицината. Хирурзите могат да изпълняват виртуални операции, пациентите, възстановяващи се от тежки наранявания, могат да минат през виртуалния свят, преди да се върнат към реалния. Архитектите могат да конструират виртуални сгради или виртуални кухни и да се движат из тях, за да разберат как изглеждат и как функционират. Инженерите могат да създават виртуални прототипи на двигатели или автомобили и после да се опитват да ги поддържат.

— А какво ще кажете за онези хитроумни игри, които съм виждал по телевизията?

— Това също е виртуална реалност. В действителност до този момент виртуалната реалност се прилага предимно в развлекателната индустрия.

— Ха! — възкликна Грег. — Сигурно е необходим един много мощен компютър?

— Не, изобщо не е нужен. Повечето разпространени системи са подобни на „Бондскейп“. Достатъчен е компютър със специален софтуер, който да управлява виртуалния свят. Освен това са необходими шлем с два миниатюрни екрана, по един за всяко око, слушалки, за да има стереоефект, и сензор, който да следи погледа. Така че когато човек се обърне наляво, изображението, което се открива пред очите му, да съответства на лявото във виртуалния свят. Специално конструирани ръкавици могат да пресъздават усещането за допир. И след като сетивата ви за зрение, слух и допир са напълно потопени в създадения от компютъра виртуален свят, човек наистина ще се намира във виртуална реалност.

— Страхотно — възкликна приятелят ми.

Погледнах часовника си и казах на Ричард:

— Трябва да тръгваме. Карън сигурно е приготвила вечерята. Хайде.

Излязохме от кръчмата. Разделихме се с Грег и тръгнахме пеш към къщата ми, която бе съвсем наблизо.

— Чудесно момче — отбеляза Ричард.

— Да, така е.

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Видях татко — изрече внезапно брат ми.

— Кога?

— Преди една седмица. В Оксфорд.

— И как е той? — Бях изненадан от своя интерес.

— Добре е. Иска да те види.

— О!

Ричард не настоя. Знаеше, че няма да отстъпя. През последните десет години само веднъж се бях срещал с баща си и това беше на погребението на майка ми. Нямах желание да го виждам.

Докато навърша седемнадесет, ние представлявахме едно съвсем типично университетско семейство. Баща ми преподаваше математика в един оксфордски колеж. Запознал се с майка ми, когато бил на двайсет и пет години. Тя била красива двадесетгодишна студентка от Милано, която карала летен курс в Оксфорд. Като се изключат няколкото години в Станфордския университет в Калифорния, ние бяхме отраснали в Оксфорд. Понякога родителите ми вдигаха шумни скандали. Майка ми беше много избухлива. Но ни обграждаше с любов и топлота и домът ни беше едно сигурно кътче за двама подрастващи, несигурни за мястото си в света.

И един ден баща ми внезапно си тръгна. Увлякъл се по една от студентките си. Тя беше на двадесет и четири, само две години по-възрастна от Ричард. Преместиха се да живеят в малка къща в Джерихо, съвсем наблизо до къщата ни. Това беше голям удар за майка ни. Тя отказа да разговаря повече с баща ми и скоро и аз постъпих като нея. Шест месеца по-късно откриха рак на гърдата й и след две години майка ми почина. За разлика от Ричард аз още не бях простил на баща ни. Бях наследил темперамента на майка ми.