Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Точно така. „Бондскейп“. Работи страхотно.

Карън се засмя.

— Обзалагам се, че си същински клоун с онези очила.

— О, не знам. Но ми отиват. Само след две години ще ги носи целият свят.

— Хайде бе!

— Наистина. Можеш да ме наричаш както си искаш, но ако не са те, няма да мога да си върна двата милиона.

— Сигурна съм, че ще успееш да си ги върнеш. Винаги успяваш.

— Надявам се да си права. — Отпих замислено от шампанското. — А ти как се справи днес?

— Не беше съвсем лошо. Част от клиентите изпаднаха в паника. Умните се въздържаха да предприемат каквото и да било. Справих се със ситуацията. — И видът й наистина говореше, че не се тревожеше за днешния хаос. — Но атмосферата и без това не е много приятна.

— Защо?

— Носят се слухове, че се канят да реорганизират отделите за търговия с обикновени облигации по целия свят. Това няма да е много добро за Лондон. Всички изведнъж се свиват в черупките си или започват да търсят на кого да забият ножа в гърба.

— Какъв екип!

Карън изсумтя.

— Ние сме само едно голямо и щастливо семейство.

— Но ти няма за какво да се тревожиш, нали?

— Не би трябвало. В сравнение с миналата година комисионата ми скочи с петдесет процента. Но човек може ли да е сигурен изобщо в нещо в днешно време?

Имаше право. Човек никога не можеше да е сигурен в каквото и да било. И въпреки всичко имах чувството, че тя щеше да оцелее и при най-жестокия ураган.

— Искаш ли да поиграем тенис в събота сутринта? — запита тя. — Запазила съм корт за девет часа.

— О, господи! — простенах аз. — Най-доброто предложение за приятно прекарване на почивните дни.

— Какво искаш да кажеш? Можеш и да ме победиш. И преди си го правил.

— Да, два пъти.

— Това може да е третият.

— Добре — предадох се. — Ще играем.

Карън беше далеч по-добър играч на тенис от мен. Караше по-добре и ски и обичаше да побеждава. Аз само се потях и удрях с всичка сила топката.

Един мъж се приближи към нас.

— Питър! Как си? — запита Карън, подавайки страната си за целувка. — Благодаря ти за поканата. — Тя се огледа. — Тази сграда е изумителна!

— И дума не може да става за сравнение с онази дупка, в която се свирахме — отвърна той.

— Кога се преместихте?

— Миналата седмица. Телефоните още не работят. Но това ти е известно.

— О, да! Беше истински кошмар, докато успея да се свържа с теб. О, между другото, да те запозная с Марк Феърфакс. Той търгува пакета от акции на застрахователната акционерна компания в „Харисън Брадърс“. Марк, това е Питър Тусън, от Женевско-лозанската банка.

Усмихнах му се. Той ми кимна и отново се обърна към Карън:

— Ти беше дяволски права за „Крайслер“. Скочиха с повече от десет процента, откакто ни ги препоръча.

— Радвам се — отвърна тя. — Знаеш ли, когато чуя нещо, искам да съм сигурна, че то ще стигне и до ушите на най-добрите ми клиенти.

Това вече знаех, че не отговаря на истината. Карън бе изследвала най-подробно „Крайслер“ преди да го подскаже. Но тя знаеше добре, че клиентите й щяха да са по-нетърпеливи за действие, ако си мислеха, че са първите, дочули слуха.

Оставих ги да си говорят и заоглеждах тълпата, търсейки Бари.

Висок, среброкос мъж се приближаваше към нас. Питър го зърна, стегна се и млъкна.

— Добър вечер, Питър, как си? — запита мъжът с френски акцент.

— Много добре, благодаря, Анри — заекна той. — Анри Бурже, шефът на нашия лондонски офис. А това е Карън Чилкът от „Харисън Брадърс“, а това е, ааа…

— Марк Феърфакс — представих се, протягайки ръка.

— Тъкмо казвах колко прекрасни са тези офиси — обади се Карън.

— Благодаря ви — отвърна учтиво Бурже.

— Приличат ми много на сградата ви в Ню Йорк. Но си мисля, че това централно пространство работи далеч по-добре. И то ли беше проектирано от Фиърон?

— Всъщност, да — отвърна Бурже и разпалено започна да обяснява как и защо банката била наела Фиърон от Лондон. А Карън дори бе успяла да провери за името на архитекта, преди да дойде!

Някой ме докосна по лакътя.

— Марк, как си, синко?

Беше Бари, главният борсов посредник на банката.

Направих гримаса.

— Имал съм и по-добри дни.

— Аз ли не знам. Момчетата ми не спряха през целия следобед.

Огледах се и се намръщих.

— Какво правя тук, Бари?

Той се изсмя.

— Не ти е май стихията, а? Е, и моята не е. Ела, искам да се запознаеш с един човек. — Той ме издърпа към дъното на атриума. — Той е шефът ни по търговия в световен мащаб.

Ето значи каква била работата. Бяха ме примамили тук, за да ми предложат работа, а Бари искаше да ме представи на шефа си. Това беше ласкателно, но не ме вълнуваше. „Харисън Брадърс“ беше една от най-добрите фирми в целия свят, а тяхната банка беше просто аматьор с дълбоки джобове и големи търговски загуби. Един ден можех да осребря опита си в „Харисън Брадърс“ за нещо наистина голямо, но моментът още не беше дошъл. Все още се учех на занаят и изпитвах удоволствие при това. Парите бяха нещо второстепенно.