Майкл Ридпат - Борсов посредник

Това беше страхотен начин човек да се научи да кара ски. Когато Рейчъл тръгна към малък кабинет в дъното на залата, аз неохотно я последвах.

Докато ме водеше натам, от лявата ни страна внезапно се отвори врата и излезе момче на около дванадесет години, триейки очите си. Беше слабо, с нежно бледо лице и големи очи, зачервени от недоспиване. Носеше четири празни кутии от пици. Малко остана да се блъсне в Рейчъл.

— Тъкмо да ги изхвърля — обясни то. После се ухили изтощено. — Страхотен хак. Вече сме почти вътре.

— Добре, Анди — похвали го тя. — Успя ли да поспиш снощи?

— Още не — измънка момчето. После ме забеляза и тресна вратата под носа ми, от която току-що бе излязъл. На нея имаше надпис: „Проект «Платформа». Влизането забранено“. Под надписа бяха добавени череп и кръстосани кости.

— Кой е този? — запитах аз.

— Това е Анди Кетъринг. Най-добрият програмист, който имаме. А и не е толкова млад, колкото изглежда. Мисля, че е някъде на двайсет и три.

— А какво представлява този проект „Платформа“?

— Това е един строго поверителен проект, който правим за една трета страна — след известно колебание отговори тя. — Само пет души в компанията са посветени в него. Е, останахме четирима, след като Ричард вече го няма.

Бях заинтригуван, но не продължих с въпросите си. Последвах я в един малък стъклен офис. Явно беше нейният. Върху бюрото се търкаляха пластмасови чашки за кафе. Имаше най-малко три пепелника, пръснати из малкото помещение, и всички бяха препълнени с угарки. Две празни бутилки „Валполицела“ стояха на стража над кошчето за отпадъци. Документите бяха грижливо подредени на три купчинки в един от ъглите на бюрото й, а компютърът й жужеше нежно в другия. Тя също имаше прозорец, но той нямаше завеси. Виждаше се сив град, обгърнат от ранната утринна мъгла, и една голяма река, която го пресичаше.

— Глазгоу? — попитах.

— Аха.

Гледах как един самотен кораб напредва по реката.

— Ричард вършеше доста работа в къщичката си за лодки в Къркхейвън — каза Рейчъл. — Той си държеше там доста важни неща. Дали бих могла да отида и да ги прибера?

— Разбира се. Или ако искате, аз да ви ги донеса?

— Не, не се тревожете. По-голямата част от тях всъщност са в компютъра му, така че само ще сваля файловете.

— Добре. Кога имате нужда от тях?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Какво ще кажете за тази вечер?

— Нямам възможност. Ще бъда тук почти през цялата нощ. Утре рано сутринта мога да отскоча. В седем и половина става ли?

— Идеално. — Запитах се кога ли спеше.

Замълчахме за момент, застанали неловко край малка масичка за конференции.

Това беше жената, работила съвместно с Ричард в продължение на години. Знаеше всички тайни на „Феър Систъмс“.

— Имате ли някаква представа кой може да го е убил?

Това бе най-неподходящият въпрос, който можех да й задам. Тя ме изгледа с бледо и безизразно лице. Прехапа долната си устна.

— Не — отвърна накрая.

— Настояваше да се видим за нещо само дни преди да го убият. Знаете ли какво може да е било то?

— Не искам да говоря за него. Ясно ли е? — заяви ми тя.

— Ясно — отвърнах. Бях раздразнен, но тя имаше правото да се справя с мъката си както може.

Продължавахме да стоим до масичката. Чувствахме се неловко.

— Искате ли да ми зададете някакъв въпрос? — запитах накрая.

Тя ме погледна право в очите.

— Ще продавате ли „Феър Систъмс“?

Въпросът й ме свари напълно неподготвен. Още не знаех отговора.

— Хората тук говорят за това. Мислят, че ще продадете и ще духнете с пълни джобове.

Имаха право, защото ми бе минавала и такава мисъл. Тъмните очи на Рейчъл се забиваха в мен като свредели. Сведох поглед.

— Всички работехме като луди за Ричард през тези години. Смъртта му беше тежък удар за нас. Но знаем какво се мъчеше да постигне и искаме да видим делото му завършено. Заради него самия. Това е всичко, което можем да направим. — Тя се опитваше да овладее обзелите я чувства. — Ричард казваше, че никога няма да продаде фирмата. Надявам се, че го разбирате.

— Да, разбирам — отвърнах.

— Знам, че работите в банка — продължи тя. — Знам, че парите за хора като вас са от изключително значение. Но тази компания представлява нещо повече от годишен баланс. Това е Ричард. Всичко, за което той милееше, всичко, в което вярваше. Бъдещето на виртуалната реалност може да се реши тук, в Гленротс. На път сме да осъществим мечтата на Ричард. Не я рушете, това е твърде важно. — Гласът й беше изпълнен с презрение. Тя не ме умоляваше, а просто ми го съобщаваше.