Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Не — отвърна тя.

— Току-що завършихме един нов графичен чип за следващата ни генерация машини. Страхотен е. Нека да ви го покажа. — Заведе ме до голям компютърен екран, налепен с жълти парченца хартия. Седна и бързо натисна бутона на мишката. Демонстрира ми серия много сложни рисунки толкова бързо, че картината ми напомни анимация от зората на рисуваните филмчета. И през цялото време устата му не спираше, като ме засипваше с информация. Щом свърши, вдигна поглед и запита: — Е, какво ще кажете?

— Много хубаво.

— Какво искате да кажете с това „много хубаво“? Та това е направо изумително!

Рейчъл се изсмя:

— Наистина е много добро. Този чип представлява един напълно нов подход за демонстриране на изображенията, от които се нуждаете при виртуалната действителност. Далеч по-добър е от всичко, произведено от конкуренцията. В момента генерирането на виртуални изображения изисква съхраняването на големи масиви от данни в паметта на компютъра, докато се обработват. Това забавя нещата. А ние ще можем да изпълняваме цялата обработка директно върху чипа, без да съхраняваме данните в паметта.

— Е, и?

— Е, това означава, че ще можем да създаваме виртуални изображения много по-бързо от конкурентите ни. Освен това имаме патента за процеса.

— Това — отбелязах аз, като се ухилих на Кийт — е изумително.

— А сега да погледнем какво правим с цялото това оборудване — намеси се Рейчъл.

Тя ме поведе към едър мъж с гъста черна брада и шкембе, покрито с бяла фланелка с къси ръкави и надпис: „Загубен съм в мъглата“. Един господ само знаеше какво означава това.

— Здравей, Тери — каза тя.

Той вдигна поглед.

— Ха, Рейчъл! Какво те води насам?

Тя се обърна към мен:

— Тери работи по един проект с една от водещите американски компании за продажби на дребно. Погледнете.

Екранът беше изпълнен с изображението на модната секция в магазин за дрехи. Той натисна няколко бутона и се появи екстравагантна черна вечерна рокля.

— Тази струва само пет хиляди. Искаш ли да я премериш, Рейчъл?

— Разбира се.

Екранът се превърна в добре оформено пробно отделение. Появи се и изображението на Рейчъл в плътно прилепналата рокля. Тя вървеше пред редица огледала, като отражението върху тях демонстрираше облеклото й от всякакъв ъгъл. Фигурата й беше зашеметяваща, най-малкото върху екрана на компютъра. Не се сдържах и хвърлих бърз поглед върху развлечения оригинал до мен. Рейчъл долови погледа ми и се изчерви. Беше много привлекателна с пълзящата от шията към бледите й бузи руменина.

— Това ще се използва в маркетинга — изрече бързо тя, съвземайки се. — Но след пет години, когато всички ще си ги имаме по домовете си, нищо чудно това да се окаже начинът, по който ще купуваме дрехите си.

— Разработили сме методики за картографиране на тялото, които могат с голяма точност да възпроизвеждат изображение на реална личност от всеки ъгъл — отбеляза Тери. — Искате ли да ме видите с бански?

Тъкмо мярнах косматото му шкембе над миниатюрни жълто-зелени бански, когато Рейчъл ме задърпа.

— Тери е много добър, но малко му хлопа дъската.

Имаше нещо кошмарно в начина, по който един програмист обличаше и събличаше красиви жени цял ден на компютъра си. И след това да се облича в еротично бельо. Много кошмарно.

Рейчъл ми показа върху какво работят някои от другите програмисти. Един разработваше триизмерно представяне на нефтен кладенец, а друг — система, която да подпомага хората да превъзмогнат страха си от височина.

— Опитайте това — каза тя, сочейки към една странна конструкция от метал и електроника. Оказа се система за ски обучение.

Поколебах се за момент и после пъхнах внимателно краката си в обувките за ски, които бяха закрепени към специално конструирани метални плочи, и нахлузих шлема. Изведнъж се озовах на пистата. Около мен имаше само планини, небе, слънчеви лъчи и ослепителен бял сняг. Отблъснах се с реални щеки и веднага се плъзнах по склона на планината. Долавях шепота на снежинките и което беше най-странно, краката ми улавяха неравностите на снежното трасе под ските. Пробвах обръщане на посоката, краката ми изпитаха внезапния удар и, разбира се, ъгълът на гледната точка мигом се промени. За момент загубих ориентация, но след секунди се настроих към този нов свят, в който се бях озовал. Разбира се, гледката на планината не изглеждаше съвсем автентична и върху лицето си не можех да усетя слънцето, пронизващия студ и вятъра, но въпреки всичко усещането беше удивително. И когато накрая се стоварих, не изпитах никаква болка.