Майкл Ридпат - Борсов посредник

Не се помръдна. Водното налягане оказваше съпротива от другата страна. Опрях рамо във вратата и натиснах с цялото си тяло. Трябваше да се отвори съвсем малко и нахлуващата вода щеше да улесни останалото. Но тя не искаше да поддаде. Нямаше смисъл да пробвам с прозорците; те се задвижваха от електрическа система, която вече бе извън строя.

Предната седалка вече беше покрита от водата, която отново атакуваше краката ми. Още може би само две минути и колата щеше да се напълни.

Издърпах се колкото можах по-нагоре, като придърпах и Рейчъл със себе си. Ставаше все по-трудно, мускулите ми отказваха да се подчиняват. Тя продължаваше да е в безсъзнание.

Водата вече заливаше и задната седалка, върху която бях коленичил. Нямаше да е за дълго.

Опитах се да мисля. Не беше лесно. Не знаех дали се дължеше на хлороформа или на паниката, но не можех да подредя мислите си. Поех си няколко пъти дълбоко дъх да се успокоя.

Водата през това време се бе покачила до бедрата ми.

Да изритам задното стъкло! Разбира се, как не ми бе дошло наум. То беше още над водата, като гледаше в тъмната нощ и пълната луна.

Опитах се да го избия с лакът. Никакъв резултат. Ударих го още по-силно. Още нищо. Заудрях го с длани, с юмруци, заблъсках го в паника с всички сили. Опитах дори и с глава. Нищо. Паниката ме сграбчи и аз напразно заудрях по стъклото.

Водата се бе изкачила до гърдите ми, но изглеждаше така, сякаш бе спряла да нахлува. Бяхме достигнали нивото на реката отвън. Само задницата на колата стърчеше във въздуха. Спрях да се боря.

Лежах неподвижен, като държах изпадналата в безсъзнание Рейчъл и се опитвах да дишам бавно. Замръзвах от студ.

Внезапно усетих силен удар и колата се люшна настрани. Видях как някакъв дълъг клон удря отстрани автомобила. Виждах само нивото на брега над водата. Беше съвсем близо, само на няколко метра. Две фигури посягаха с един клон към колата, като се опитваха да я освободят от препятствието, на което се беше натъкнала. Колата се разлюля цялата, но не се освободи. Те отново натиснаха с клона и този път вече колата се плъзна малко напред.

Не можех да видя лицата им. Единият се пресягаше с клона към колата, а другият го държеше да не падне във водата. И двамата бяха едри.

Не можех да направя нищо, освен да държа здраво Рейчъл, като се надявах на някакво чудо, и да гледам как с всеки удар колата потъва.

Внезапно двамата мъже спряха. Изпитах облекчение. След минута обаче те отново се върнаха, но този път с дъска.

Опряха я в задницата на колата и я задържаха така. Тогава единият пристъпи върху нея и натисна колата с цялата си сила.

Поех си дълбоко дъх, докато колата се плъзгаше под водата. Тя се преобърна, но аз вече не можех да разбера в какво положение е. Всичко потъна в пълен мрак. Продължавах да придържам Рейчъл с едната си ръка, но тъй като не можех да определя къде се намирам, я пуснах. Пресегнах се за дръжката на вратата и я намерих. Натиснах и тя се отвори. След като водата бе изпълнила вътрешността на автомобила, налягането вътре и вън се беше изравнило. Ритнах с крак седалката и се измъкнах от колата. Още не можех да определя посоките, така че се преобърнах, като ритах с крака, докато усетя дъното под петите си. Тогава се отблъснах нагоре.

Главата ми се подаде над повърхността на водата и видях двете фигури да се катерят по стръмния бряг.

Поех си два пъти дълбоко въздух и се гмурнах повторно към колата. Опипах за отворената врата, намерих я и се пресегнах вътре. Рейчъл не беше там.

Вмъкнах се в потъналата кола, опипвайки вътрешността й като слепец. Къде ли беше? Накрая пръстите ми напипаха косите й. Дръпнах я. Тя се беше закачила за нещо. Въздухът ми вече привършваше. Не можех да си позволя да изплувам на повърхността и после пак да се гмурна. През това време тя щеше да умре. Така че се промъкнах още по-навътре. Гърдите ми изгаряха от изразходвания въздух, сякаш щяха да се пръснат. Ушите ми пищяха.

Блузата й се бе закачила за ръчната спирачка. Освободих я, хванах я за косата и се отблъснах. Главите ни се показаха почти едновременно над повърхността на водата. Дишах тежко и на пресекулки. Погледнах към брега. Двете фигури щяха всеки момент да стъпят на пътя. Знаех, че когато стигнат, щяха да се обърнат да погледнат за резултата от делото си. Огледах се. Не бях в река, а по-скоро в нещо като малко езеро. Зад мен се издигаше нещо като миниатюрно островче с храсти, протегнали клони във водата. Беше съвсем наблизо. Заплувах, като внимавах да не вдигам шум и да държа главата на Рейчъл над водата. Беше особено трудно, защото дрехите ни бяха прогизнали от водата, а обувките ми още бяха на краката. Но успях да се добера до островчето.