Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Десет.

— Това не е контрол. Това е само счетоводен проблем.

— Добре. Двайсет процента. Плюс партида преференциални акции.

Той познаваше позицията ми, а аз — неговата. Можехме да загубим дни или седмици в пазарене или да решим въпроса веднага. Той искаше да реши проблема още на секундата, усещах го.

— Двайсет и пет процента на сегашните пазарни цени. Плюс два милиона долара в преференциални акции, плюс два гласа в съвета на директорите. Ще спя по-спокойно, ако знам, че имате пари в банката.

Поколебах се, като трескаво обмислях предложението.

— Имаш една минута да вземеш решение или в противен случай всички се разотиваме — каза Дженсън. Тонът му не оставяше никакво място за съмнение.

При шест долара за акция той трябваше да вложи четири милиона свежи пари в компанията за своите двайсет и пет процента. Това, както и двата милиона долара преференциални акции правеше общо шест милиона. Това щеше да даде добра възможност на „Феър Систъмс“. И ако проектът „Платформа“ свършеше работата си, тогава цената на акциите ни щеше да скочи до небесата. Компанията щеше да остане независима и мечтата на Ричард щеше да стане реалност.

Но при това враждебно обкръжение от публични акционери не можех повече да разчитам на мнозинството от гласовете без подкрепата на Дженсън. Трябваше да му се доверя.

Той веднъж вече ме беше предал, отказвайки да плати авансовите вноски съгласно договора за проекта „Платформа“.

Замислих се за смъртта на Ричард. За Хартман, който си играеше с компанията ми от кантората си в Ню Йорк. За Дейвид, сключил тайна сделка с „Онада“ зад гърба ми. На кого можех да се доверя, по дяволите?

Погледнах към мъжа, седнал пред мен. Неговите мотиви бяха ясни. Той искаше компанията му да успее. А можеше да постигне това само с помощта на „Феър Систъмс“. А ние, без значение дали ни харесваше или не, се намирахме в същото положение.

— Готово.

Приведох се напред и протегнах ръка.

Той се усмихна, стисна я и ме погледна право в очите.

— Имам чувството, че ще бъдем отлични партньори. И да ти кажа честно, Рейчъл, мозъкът ти ни е потребен, и то по най-бързия начин. Момчетата ми са изправени пред проблеми, които нямат търпение да разискват с теб.

Върнахме се в Шотландия в събота сутринта капнали от умора. Оставих Рейчъл в квартирата й и се върнах в Къркхейвън да взема душ и да поспя. На телефонния ми секретар имаше записано съобщение да се обадя на Дафне, майката на Карън. Нямаше да стане. Никога повече нямаше да има нужда да разговарям с нея. Зарадвах се на мисълта.

Докато лежах във ваната, се върнах на последните два дни. Споделях възбудата на Рейчъл за проект „Платформа“. Изглеждаше така, сякаш „Феър Систъмс“ най-после се беше измъкнала от мрачния лабиринт.

Но аз знаех, че не всичко е наред. Съвсем не. Все още нямах представа какво се е случило в нощта, когато Ричард беше убит. Убиецът все още беше на свобода. А аз изпитвах гадничкото усещане, че който бе искал смъртта му, сега щеше да поиска и моя живот.

Следобед отидох във фабриката. Рейчъл, разбира се, ме беше изпреварила с няколко часа. Беше изумително колко много документация се бе натрупала върху бюрото ми за трите дни, докато ме нямаше.

В седем се отбих до кабинета й. Кийт и Анди бяха на компютрите си.

— Добри новини от платформата, шефе — обади се Кийт, докато минавах покрай него. — Браво!

— Благодаря ти — отвърнах и почуках на вратата на Рейчъл.

— Влизай.

Когато ме видя, на лицето й се появи широка усмивка.

— Как се чувстваш? — запитах.

— Чудесно. Но имам толкова много работа. А ти?

— Направо съм като пребит.

За момент замълчахме.

— Не искам да ти преча — казах, — но ще дойдеш ли с мен до Къркхейвън тази вечер?

Рейчъл се усмихна.

— Разбира се. Да тръгваме.

Качихме се в беемвето ми и излязохме от паркинга на компанията. Потеглих по каскадата от миниатюрни серпантини, които бранеха Гленротс от юг, и се включих в източния път за Къркхейвън.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Беше навик, който бях придобил през изминалите две седмици. Един малък бял фургон „Астра“ с двама мъже ни следваше. Той изостана, докато прекосявахме Маркинч, но след това ни настигна, докато подминавахме огромната спиртоварна в Левън.

— Мисля, че някой ни следи — казах.

Рейчъл се извърна да погледне.

— Кой? Зад нас има много коли.

— Белият фургон „Астра“. От Гленротс се е залепил за нас.

— Тогава намали. Да видим какво ще направи.