Майкл Ридпат - Борсов посредник

Намалих. Колите ни задминаваха една подир друга, но не и микробусът. Влачеше се със същата скорост като нашата.

Натиснах педала на газта. Микробусът не изоставаше.

— Мисля, че си прав — каза Рейчъл. — Какво ще правим?

— Завоят за Къркхейвън е след един километър. Ще спра на полицейския участък, ако микробусът завие подир нас.

На Т-образното кръстовище намалих скоростта и дадох мигач. Микробусът беше точно зад нас. Вътре имаше двама мъже. Приличаха на работници.

Завих надясно. Микробусът продължи направо към Крейл и Сейнт Андрюс.

Изсмях се, докато нервното напрежение ме напускаше.

— Мисля, че ни се привиждат призраци.

Рейчъл въздъхна.

— Не. Ти си прав да ти се привиждат призраци. Не искам пак да те удрят по главата.

Паркирах колата пред Инч Лодж, огледах кея и в двете посоки и влязохме в къщата. Тя се поразходи из нея.

— Някак си е зловещо без Ричард.

— Може би не трябваше да идваш?

— О, не. Радвам се, че съм тук. Мога ли да огледам на горния етаж?

Качихме до спалнята на Ричард.

— Това не ти изглежда познато, нали? — запитах нервно.

Тя се усмихна.

— О, не. Никога не съм била тук.

И ме целуна.

Нещо ме разбуди. Нещо беше хлопнало. Погледнах към спящата Рейчъл. Усмихнах се. И в този миг отново го чух, или може би подобен звук. Стори ми се, че идва от първия етаж.

Лежах и се ослушвах. Стори ми се, че долових леко шумолене. Реших да проверя какво става.

Халатът ми беше в банята, но в къщата беше достатъчно топло. Така че се промъкнах по стълбите както бях гол. Знаех, че там няма никой, че такива шумове редовно се разнасят нощем, но въпреки това реших да проверя.

Всекидневната беше добре осветена от луната. Не можах да видя нищо. Останах така цяла минута долепен до вратата, заслушан.

Нищо.

Проверих кухнята. Нищо.

Изпитах лека тръпка, като проумях, че обикалям къщата през нощта без никакви дрехи, и то в търсене на някакви злосторници. Ако се бяха вмъкнали в къщата, вече трябваше да съм се натъкнал на тях. Така че реших да се върна в спалнята.

На стълбището спрях. Някаква фигура се бе привела над леглото, притискайки Рейчъл. Секунда по-късно усетих нечия ръка около врата си. Отворих уста да изкрещя, но в същия миг силна ръка ми я затъкна с парцал. Носът ми също бе запушен и аз долових силен, сладникав мирис.

Опитах се да приклекна рязко и да препъна онзи, който беше зад мен.

Това беше последният ми спомен от сблъсъка.

Краката ми бяха студени. Студени и мокри. Но аз бях страшно уморен. Умирах за сън. Краката ми замръзваха. Долових силен шум, подобен на водопад. Опитах се да отворя очи, но не ми се удаде. Внезапна болка в тила ме зашемети.

Краката ми бяха във вода. А аз лежах в някаква странна поза, опрян в нещо.

С усилие отворих очи. Беше тъмно. Усетих нещо като колан около гърдите си. Докоснах го. Безопасен колан. Изведнъж се разсъних. Огледах се. Намирах се в колата си, закопчан с колана на седалката на шофьора. Бях облечен в джинсите и ризата, които бях захвърлил за пране предната нощ. Черна като мастило вода плискаше в прозорците на автомобила. Водата нахлуваше през вентилационните канали на арматурното табло.

Наближаваше коленете ми и се надигаше бързо.

Някаква жена лежеше свита в седалката до мен. Рейчъл.

Пресегнах се да разкопчая колана. Ръцете ми се движеха трудно; това беше ефектът от хлороформа или каквото бяха използвали да ни упоят. Мъчех се с ключалката, а в това време водата наближаваше пръстите ми. Накрая ключалката изщрака и коланът се освободи. Открих ключалката и на колана на Рейчъл и отворих и нея. После се измъкнах от седалката на шофьора и се приведох над нея.

Разтърсих я.

— Събуди се! — Тя не реагира. — Събуди се!

Водата продължаваше да нахлува. Колата лежеше с предницата надолу в някаква река. Задницата още стърчеше над водата, но предницата се пълнеше бързо. Рейчъл нямаше да се разбуди. Опрях крак в арматурното табло, издърпах я от седалката й и я избутах отзад, след което се претърколих до нея. Колата се разлюля, задните колела очевидно почиваха на нещо, защото оставаше забита с нос надолу.

Отзад нямаше вода, но водата вече бе покрила изцяло автомобила. Отвън оставаше още малко свободно пространство върху задното стъкло, през което се виждаше някакъв стръмен бряг със силует, очертан под ясната звездна нощ.

Трябваше да се измъкваме, и то бързо.

Легнах на седалката с крака свити и опрени на облегалката на шофьора и с едната ръка обгърната около Рейчъл. Поех си дълбоко дъх, дръпнах дръжката на задната врата и натиснах вратата.