Патриция Хайсмит - Без милост

— Какво да предприемат?

— Бойкот. Ще пишат оплаквания.

Сидни се усмихна.

— Харесваме пиесата, но протестираме срещу автора. Ха!

— Не ти ли е ясно, че могат да ни секнат по средата?

— Не изпростявай, Алекс.

— Не ставай смешен. Виждаш ли причината, поради която да поема този риск? Само заради теб?

Сидни се намръщи.

— И какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да получа шейсет процента, а ти четиридесет. Мисля, че това ще бъде справедливо, като вземем под внимание вложените усилия и тези, които аз ще вложа. Като вземем под внимание, че могат и да го спрат всеки момент.

Сидни въздъхна. Спомни си алчността на Алекс към парите, подхранвана от семейството му всеки път, щом се поотпуснеше.

— Аз поемам същия риск. И аз съм вложил доста време.

— Да, но твоята работа е приключена. А рискът съществува по твоя вина.

— Без мен нямаше да видиш нищо. По дяволите, Алекс, тази разправия ми омръзна, не съм съгласен с условията ти.

Алекс се подсмихна и отиде до масичката за цигара.

— Засега си на свобода, така да се каже, но за колко време мислиш? Сид, ако полицията разбере това, което ние с Хити знаем, как бъбреше несвързано, опитвайки се да обясниш къде е Алисия? Ти дори не помнеше скалъпената си история. Всичките тези…

— Това, че била заминала при майка си? Тя ми каза да говоря така пред хората.

— Всичките тези шегички след една-две чашки, как си я заровил два метра под земята и ще си живееш с нейния доход. И всичките ви скандали преди това. В наше присъствие.

— Нямам нужда от една-две чашки, за да измислям истории като тази. Мога да измислям такива истории по всяко време.

— А аз откъде да знам, че това са истории? Ако е истина?

Сега Сидни почувства само раздразнение. Независимо дали Алекс е глупак, или се опитва да го изнудва нескопосано, Сидни бе просто отегчен.

— Добре, Алекс, вярваш ли, че е истина?

— Че откъде да знам! — отвърна Алекс.

Сидни го гледаше. Лъжеше ли?

— Казвай направо, вярваш ли? Или искаш по-голям процент?

— Сид, не знам какво ще се случи. Уби ли Алисия?

Приличаше на шаржиран герой от негова си пиеса, мина през ума на Сидни.

— Не, мили мой. Ти изнудваш ли ме?

— Аз не го наричам изнудване. Аз само…

— Да, сигурно е така. „Изнудване“ е простичка дума, с пределно ясно значение. А ти изглежда не държиш на яснотата — без да се замисля Сидни отново пристъпи към Алекс, а той отстъпи назад.

— Страхуваш ли се от мен? Втълпи ли си в главата, че убивам хора?

— Тъй като използваш множествено число, да не забравяме и госпожа Лилибанкс. Докторът не е издал акта за естествена смърт. Ти как мислиш, какъв извод ще си направят хората? Разбира се, ти си причинил смъртта й като си я уплашил. Може да е било нарочно.

— Ако в полицията бяха направили такъв извод, щяха да ме арестуват. Хайде стига, Алекс. Ако не ти харесва думата „изнудване“, нека го наречем алчност. От твоя страна, това е алчност — Сидни си взе цигара от пакета на Алекс върху масичката. — Благодаря — каза, докато я повдигаше.

Това възпря Алекс за секунда, но той не беше победен. Нападна още по-настървено.

— Няма да се откажа от шейсетте процента Сидни, заради моята собствена сигурност. Ако щеш го приемай, но знаеш какво ще последва.

— Не знам.

— Мога да кажа на полицията доста неща. Доста неприятни неща, и доста неща, които станаха преди изчезването на Алисия. Вашите обичайни противни кавги…

— А, хвърлената чаша за чай ли? — Сидни се засмя. — Ако сам си вярваш, така или иначе трябва разкажеш това в полицията.

— Аз наистина не знам на какво да вярвам — отвърна Алекс. — Опитвам се единствено да защитя интересите си. Това е.

Неговата логика напомняше по нещо Алисия, по тя винаги е била много наивна, а Алекс си беше кръгъл егоист. Въпреки това, Сидни разбираше, че той е искрен. Просто беше заслепен, като сепия, изпуснала защитната си течност.

— Положението ти не е за смях. — Алекс се запъти към куфара. — И аз се уморих да споря, заминавам.

— Няма ли да почакаш моя отговор? Отговарям с не.

— Не постъпваш разумно — каза Алекс. — Давам ти срок до понеделник, за да вземеш решение. До понеделник може и да те задържат, ако не, адресът ми е Клактън, хотел „Морски бриз“.

— Поздрави Хити от мен — каза Сидни, пресече стаята с чантата си и излезе.

Бе решил да размисли във влака за Ипсуич, за да предприеме нещо, обаче щом опита, всичките неприятности се стовариха отгоре му като планина, която образно казано, го смаза под тежестта си. Мозъкът му се бе вцепенил и потърси бягство в съня.