Патриция Хайсмит - Без милост

Слязъл долу, Сидни се уговори да го закарат до Брайтън с таксито на хотела. Скоро щеше да получи парите за Бич и затова си позволи този разход.

Обади се в полицията. Господин Макинтош беше на мястото си. Сидни му обяви, че се връща в Сафък, без да е постигнал успех.

— Бихте ли попълнили един формуляр преди да заминете, господин Бартълби?

Господин Макинтош му даде лист хартия, където той трябваше да сложи вместо точките, час на пристигане в Брайтън и час на заминаване. Декларирано беше, че целта на пребиваването му е да подпомогне властите в издирването на Алисия, негова съпруга и отдолу трябваше да попълни резултатите. Сидни написа „неуспешно“.

Той прегледа лондонския указател на гарата в Брайтън и набеляза Едуард С. Тилбъри от улица „Слоун“. В края на краищата, имаше само четирима Едуард Някой си Тилбъри. Сидни развали пари и рискува. Тилбъри от улица „Слоун“ не вдигаше телефона.

Бих могъл да го причакам пред дома му в неделя вечерта и на сутринта в понеделник и да видя дали оня франт се прибира, размишляваше Сидни, но вътрешно се съпротивляваше срещу такова дебнене. Имаше и друг начин, ако успее да преглътне гордостта си, да помоли Инес и Карпи, и те да разберат адреса на техния Едуард Тилбъри. Ама че мижитурка — костюмиран бунак! Алисия да падне толкова ниско!

Сидни имаше двайсет минути до влака и се обади на Алекс, въпреки че не очакваше да го намери, сигурно бе заминал вече за Клактън. Алекс вдигна слушалката.

— В пет часа пристигам в Лондон, свободен ли си за малко да се видим? — каза Сидни.

— Ъ-ъ. Тъкмо щях да гоня влака в шест, друже.

— Не може ли да вземеш по-късен влак?

— Разбра ли нещо за Алисия?

— Не. Мъчно ми е, но какво да направя. Алекс, веднага идвам. Ние току-що продадохме „Удар на Бич“ все пак — Сидни усети, че много приказва и се сдържа. — Какво става с договора?

— Тук е.

Сидни повтори, че пристига и затвори преди Алекс да е възразил.

Във влака за Лондон той подремна, макар че това изглеждаше последното нещо, на което е способен. Точно преди „Виктория“ наплиска лицето си с непитейната вода в тоалетната и се среса. Взе такси до апартамента на Полк-Фаради в Нотинг Хил. Беше на първия етаж в една бяла къща. Сидни позвъни и след малко Алекс слезе и му отвори.

— Здрасти — каза Алекс.

— Здравей. Няма да те бавя много. Сега е пет и двайсет, може дори да успееш за шест часа.

Алекс не се развълнува никак и Сидни схвана изведнъж, че му е разправял басни, не е смятал да пътува в шест.

Изкачиха стълбата.

— Искат ли някакви промени в първия сценарий? — попита Сидни.

— Тук-там, дребни неща, сам ще се справя.

— А в сюжета?

— Не.

Алекс отвори вратата на техния апартамент, откъдето се влизаше направо в голяма, а сега и разхвърляна дневна с изглед към улицата. На дивана бе сложен разтворен куфар, пълен до половината. Най-големият шкаф се намираше в дневната, огромен бял гардероб в ъгъла на стаята. От същата страна на пода имаше дървено конче с пръчка и петнист светлобежов жираф.

— Дай да видим договора — поиска Сидни. Алекс го извади от джоба в капака на куфара.

— Още не съм го подписал.

Сидни прочете всичките три страници. Подялбата на парите бе петдесет на петдесет. Сериите трябваше да се излъчват най-малко шест седмици, с уговорка за възможно продължение, и в такъв случай — увеличение на заплащането.

— Изглежда наред, нали? — попита Сидни. — Не е бог знае какво, обаче не ни мамят за нищо.

— Така е — притеснено отвърна Алекс.

— Какво си се угрижил?

— Угрижил съм се… — Алекс се разтършува из куфара, после се изправи. — Угрижил съм се, защото си затънал до шия.

— О, я стига, Алисия е жива и здрава. Сигурно си има и приятел. Вече ми се гади от тази история.

Алекс го погледна изучаващо и отстъпи крачка, съвсем до крачето на дивана.

А Сидни усети, че бе пристъпил крачка напред, към Алекс. Питаше се дали Алекс нарочно не се прави на уплашен.

— Какво си намислил, Алекс?

— Намислил съм, че могат да спрат сериите, ако работата се влоши.

— А може би си намислил да прибереш всичко? Особено след като първите шест епизода са готови, написани. И вече приети, от първата за водопроводчика, до последната за Падингтън.

— Ти си луд! Искал съм всичко да прибера! — Алекс се изсмя. — Сид, имаме проблем, и ти също го знаеш. Къде е Алисия? Лесно е да казваш, че е добре и живее с някакъв мъж, обаче къде? Дали хората ще се примирят да гледат всяка седмица името ти на екрана, редом с моето, без да си задават този въпрос и без да предприемат нещо, как ти се струва?