Патриция Хайсмит - Без милост

„Видях А. и се чувствам пред прага на шизофренията.“

Щеше да развие мисълта. А сега можеше да я развива и повече, тъй като бележникът липсваше. Имал ли бе изобщо такъв бележник? На коя от неговите половинки бе принадлежала? Къде е тази половина сега?

Къде е бележникът? Преди да тръгне от Бликъм Хийт, Сидни облече най-хубавия си костюм, но си взе и старото туидено сако. Той скочи към гардероба и опипа джобовете на сакото, не намери нищо. Възможно ли бе да е така разсеян, че да е оставил бележника на леглото вкъщи, където подреждаше багажа? Да, може. А ако беше го оставил в някой магазин? Днес? Развали една лира за цигари. Върху бележника нямаше име и той не се безпокоеше за сянката на вина, която би хвърлил върху него, съжаляваше само за изгубените си мисли.

Той се повъртя да намери хартия, безуспешно, тогава извади от чекмеджето на нощното шкафче опаковъчна хартия, където записа шизофреничната забележка и я доразви:

„Може да сме квартет — Алисия — трупът, а аз — разхождащ се убиец, Алисия, почерняла цялата в крайморското градче, и аз — разтревожения измамен съпруг. НИЕ, ШИЗОФРЕНИЦИТЕ е подходящо заглавие.“

После си спомни неочаквано, че на отделна страница в бележника бе написано името Клиф Хенгър. Той го бе предложил веднъж на Алекс за име на нов телевизионен герой детектив.

Сидни мрачно се усмихна и измърмори: „Мътните да го вземат!“.

Бе купил карта на Брайтън и околността, разгледа я. В посоката, в която отпътува Алисия бяха Шоръм, Лансинг и Уъртинг. После — Горинг, Фъринг, Ангмъринг, Ръстингтън и Литълхемптън. Алисия май бе споменала Ангмъринг. Сидни беше ходил в Лансинг и Уъртинг. Предполагаше, че следва да отиде пак, и освен това да посети и останалите четири градчета. Хапнал беше сандвич с чедърско сирене и бира долу в хотела и сега си легна, обаче спа лошо.

Стана в седем, избръсна се, облече се, слезе долу и попита за лондонски телефонен указател. Не разполагаха с такъв. Сидни отиде в будката отвън и от информацията в Лондон научи, че е необходимо и средното име, защото има няколко Е. Тилбъри. Сидни поиска да го свържат с Едуард Джей Тилбъри от квартал Мейда Вейл. Никой не вдигна, въпреки че изчака доста. Съжали, че не бе помислил да се обади на Тилбъри вчера вечерта, когато бе в Брайтън и можеше да прегледа указателя за всички Е. Тилбъри.

Малко след десет Сидни хвана автобуса за Уъртинг. Пътува до Ангмъринг и там слезе. Беше идвал преди. Спомни си сградата на пощата и дребния мъж с лунички зад гишето. Разходи се край брега. Виждаха се четири или пет вили, той потърси с поглед моторетката, или Алисия и Тилбъри на някой от прозорците, или навън пред къщите — нищо. Питаше се дали не бяха проявили достатъчно предпазливост, за да приберат моторетката вътре, когато са в къщата.

Отиде в пощата.

— Добро утро — поздрави той човека зад гишето.

— Добър ден — отговори с усмивка луничавият.

— Да. Исках да ви питам дали не познавате някой си Тилбъри, курортист?

— Тилбъри? Не, ама ще погледна за всеки случай — той направи справка от списъка, който извади от едно чекмедже и поклати отрицателно глава. — Нямаме Тилбъри.

— Добре, благодаря ви — Сидни почувства изведнъж обезсърчение и умора.

— Преди ме питахте за някакво момиче. Така ли се казва?

— Не съм сигурен — той се усмихна леко, сви рамене и излезе. После се върна.

— Ами тук имате ли хора с мотопед? Сив, със задна седалка? Или да си спомняте момиче с къса червеникава коса, което да кара такъв?

— А, това да не е госпожа Лиманс? — луничавият смръщи лице. — Нея ли търсите?

— Наблизо ли живее?

— Вилата е надолу по този път — той махна с ръка към морето, в посока обратна на Брайтън. — Там са с нейния съпруг. Но той пристига само за почивните дни.

— Тя нова ли е в града? На почивка през лятото?

— Точно така. Надолу, от другата страна на пътя, след може би четири вили, има една червеникава, тя е там.

— Благодаря — каза Сидни и тръгна.

Къщата, за която изглежда говореше човекът, беше бледолилава, от мястото си Сидни виждаше само задния ъгъл, но остана така взрян в продължение на една дълга минута. Нямаше желание да приближава. Госпожа Лиманс? Лиманс? Умно измислено, ако това бяха Алисия и Тилбъри. Добре звучеше, не така фалшиво като Тилбъри.

Стана три часа, докато Сидни се върне в Съмнър Даунс, разплати се в хотелчето и се качи в стаята си да събере малкото багаж, който носеше. Държеше днешния вестник под мишница, а на нощното шкафче бе оставил пресата от последните два дни. Следствието за смъртта на госпожа Лилибанкс беше отсрочено за неопределено време, погребението се беше състояло в сряда сутринта. Аутопсията не показваше следи от отрова или друго лекарство, но имаше аневризма или нещо подобно, причинило спирането на сърдечната дейност и по мнението на доктор Туейт, това било следствие от някакво силно преживяване. Ако инспектор Брокуей се бе обадил само малко по-рано да й каже, че в килима не са открили нищо, можеше да не се случи така, мислеше Сидни. Сидни Бартълби е заминал за Брайтън, за да подпомогне на полицията в издирването на неговата съпруга, съобщаваше броят от четвъртък. Ето защо в петък вечерта Едуард Тилбъри подтичваше със сведена глава. Чудно как изобщо се бе решил да пристигне.