Патриция Хайсмит - Без милост

Дойде и господин Макинтош, суховат тъмнокос мъж.

— Казаха ми от Ипсуич, че и вие искате да се включите — той се усмихна с ъгълчето на устните си.

— Да, така е. За няколко дни — отвърна Сидни.

— Тогава ще ви помоля да ни осведомявате ежедневно за вашите разкрития, сутрин и вечер. Даже и да чуете нещичко. Достатъчно е да се обаждате по телефона. Имате ли къде да отседнете в Брайтън?

— Не. Не знам дали ще остана в града.

— Щом е така, нали нямате нищо против довечера да се обадите и да кажете къде сте настанен?

Сидни излезе отново на обляната в светлина улица. Мислеше, че си струва да постои на гарата тази вечер, за влаковете в седем и осем часа.

Това обаче не му донесе нищо, не зърна нито Алисия, нито изплъзващото се от паметта му лице на онзи франт. После изпи по едно питие в три различни ресторанта, точно по времето, когато всички вечеряха.

И тук нямаше късмет. Тогава си прибра чантата от гардероба на гарата, нарами я, отиде до автобусната спирка и отпътува за малко селище, Съмнър Даунс, отдалечено на десет мили. Мястото не бе по-лошо от което и да е друго, мислеше си той. Настани се в странноприемницата, където предлагаха и закуска, общо двадесет и шест шилинга. В полицейското управление на Брайтън се обади от външен телефон, за да е сигурен, че не го подслушват. Така или иначе, името Бартълби не бе събудило интереса на собственичката.

— Съжалявам, но не зная името на странноприемницата — отговори Сидни на полицейския служител. — Обаче ми се струва, че няма друга в градчето.

В следващите два дни Сидни кръстосваше областта с автобуси, които спираха във всяко селце — Бонор Реджис на запад, Еръндил, Лансинг и Уъртинг, по-нататък Сийфорд и Пийсхевън на изток от Брайтън. Понякога слизаше, обикаляше и гледаше, разпитваше в централния магазин и пощата. Никой не знаеше за млада руса жена, туристка, или млада, стройна и слаба жена, с руса, червеникава или кестенява коса (Сидни изобщо не допускаше, че Алисия би боядисала косата си черна), но всички го питаха „Как се казва?“ и той винаги казваше „Това е без значение, защото съм сигурен, че не се представя с истинското си име“. Двама или трима човека му отговориха: „Преди няколко седмици търсеха жена на име Бартълби. Бедното момиче, сигурно е мъртва. Нали не търсите нея?“. „Не“ — отвръщаше Сидни, защото каква полза щеше да има, ако кажеше „да“?

На деветнадесети август, петък, Сидни се върна в Брайтън, тъкмо навреме, за да посрещне влака в пет часа. Сега влаковете пристигаха на всеки половин час. От тях се изсипваха забързани бизнесмени, някои с очаквателни усмивки на лицето, някои радостно хвърлили се в прегръдките на посрещащите ги момичета, но нито един не беше „франта“ и нито една не беше Алисия. Ако приятелчето е паралия, а приличаше на такъв, мислеше Сидни, може би щеше да пристигне с кола. Сидни запълваше паузите между два влака с чаша чай или друго питие от бюфета на гарата. В седем часа, заел отново мястото си на перона така, че да държи под око слизащите пътници, Сидни видя един мъж, който много напомняше за неговия човек.

Без шапка, забързан, навел глава, сякаш искаше да остане незабелязан.

За всеки случай Сидни го проследи. Човекът не се оглеждаше за посрещачи, това бе ясно от начина, по който бе свел главата си. В сив делови костюм, идеално изгладен, разкопчано сако, носеше свит чадър, черна чанта за документи и издута хартиена торба от магазина Сейнсбъри. Пред гарата потърси такси. Сидни направи същото. Мъжът се качи в една кола, а Сидни успя около петнадесет секунди по-късно, след кратка препирня с някаква жена.

— Първо завийте надясно — каза Сидни и се надигна в седалката, за да не изпусне от очи таксито отпред.

— В града ли отиваме?

— Още не знам — само след миг Сидни допълни — моят приятел е в предното такси, третото отдясно. Трябва да го следваме.

Шофьорът бе по-скоро озадачен, но се държеше учтиво и Сидни обеща да му помага като наблюдава предното такси и казва посоката. Слязоха на крайбрежния път и завиха надясно. Сидни прилъга шофьора и го накара да задмине няколко коли и сега таксито се виждаше по-добре. Ами ако това не беше същото такси? Ами ако човекът имаше среща с дебела чернокоса девойка, или отиваше на купон в къща, пълна с хора, където обаче Алисия никога не е била, нито пък някой е чувал за нея?

Таксито на оня тип направи десен завой в посока обратна на морето и спря.

— Моля ви, не спирайте близо до него. Добре, подминете — гласът на Сидни спадна изведнъж.