Патриция Хайсмит - Без милост

Сидни се бе успокоил и слушаше.

— Възможно е да сте изнесли тялото с килима, но да сте го погребали на друго място.

— Възможно е. Обаче не същата сутрин, както ви казах вече. Щях да съм прекалено уморен. Да изкопаеш две дупки, разбирате нали?

Инспекторът търпеливо се усмихна.

— Защо употребявате „възможно е“? Отговорите ви са странни.

— Теоретично е възможно. Практически — не, поне за мен. Продължават ли да копаят в гората?

— Да, продължаваме. От гледна точка на полицията, това е естествено. Но продължаваме да търсим и в Брайтън, и в околността.

— Може би ще бъде естествено, ако и аз огледам Брайтън и околността. Ако е боядисала косата си, бих я познал по-лесно от всеки друг.

— Разумно.

Сидни така се влияеше от отношението на инспектора, че се почувства разочарован. Проявяваше по-скоро нетърпение, отколкото вина, а нетърпението не му вършеше работа за бележките на убиеца, мислеше си той. Но дали е така?

— Ще възразите ли, ако отида за няколко дни в Брайтън?

— Не, ако влезете във връзка с тамошната полиция. Първо ми се обадете. Ако не ме намерите, попитайте за съобщение в управлението, в Ипсуич. Между другото, резултатът от аутопсията ще е готов утре в единадесет, ако ви интересува.

Сидни учтиво кимна, въпреки че го вълнуваше много:

— Благодаря.

Брокуей си тръгна и Сидни продължи работа. В шест и четиридесет и пет следобед, преди още да са затворили будката за вестници в седем, той отиде с колата до Бликъм Хийт, искаше да види какво ще пишат в „Ивнинг Стандарт“ за разкопаването в гората. Щом продължават да копаят, репортерите не може да не проявят интерес.

Излезе прав. На четвърта страница имаше статия и голяма снимка на полицай по риза, копаещ гората, и друга снимка на къщата, съвсем не ласкателна — беше така неясна и мрачна, че лесно можеше да си я представиш като декор за убийство. На преден план беше кофата за боклук, особено гнусен и подъл акцент. Доста се разискваше въпроса за дълбочината на изкопа, както и фактът, че полицията продължава претърсването в гората. Без всякакво съмнение „Дейли Експрес“ щеше да продължи темата на сутринта. Сидни се чудеше защо Снийзъмови мълчат след последните разкрития, после предположи, че са оставили всичко в ръцете на полицията.

Като влезе в къщата, чу телефона.

Мъжът от другата страна на жицата съобщи, че е от „Дейли Експрес“ и искаше да се срещнат. Обаждаше се от телефонна кабина близо до Бликъм Хийт.

— Съжалявам, тази вечер не мога, също и утре вечер.

— Господине, ако сте невинен, в което аз не се съмнявам, добрата статия ще ви е от помощ. В „Дейли Експрес“ искаме да сме първите…

— Нямам какво да кажа повече, всичко съм разказал на полицията.

— Положението изглежда неприятно за вас, сър. Прекарах следобеда в гората, с полицаите.

— Използвайте това за статията си.

— Знаете ли нещо за смъртта на вашата съседка, госпожа Лилибанкс?

Сидни затвори телефона.

Стана рано и отиде до селото за вестник. Този път имаше трима ранобудни читатели, мъж и две жени, които го зяпаха, докато се разплащаше. Жената се отмести от пътя му, но мъжът показа смелост, не помръдна от мястото си. Сидни ги познаваше по лице, навярно бяха си казвали „добро утро“ един-два пъти, но сега и дума не можеше да става за това. Независимо от боязливата усмивка на едната жена, Сидни си представяше как и тя като другите си мисли: „убиец… и в тази минута полицаите търсят трупа на жена му гробокопачът от Бликъм Хийт…“ Ето пак здраво стиснатите устни на дебелия собственик. Сидни бе забравил дребните пари в джоба на домашния си панталон и трябваше да развали десетшилингова банкнота. На улицата едно момче паркираше велосипеда си и погледна Сидни с неприкрит интерес изпод рошавата коса, почти му се усмихна. Сидни също се усмихна и момчето отговори със същото.

Прибра се вкъщи и чак тогава разтвори вестника. Колонката беше по-дълга от десет сантиметра и разказваше за доктора на госпожа Лилибанкс, отказал да подпише смъртния акт, защото: „… по мое мнение тя беше в добро здраве и в неделя, 14 август, не забелязах обезпокоителни признаци въпреки болното й сърце, така че не виждам причина изведнъж да падне мъртва, без да й е повлияло нещо“ .

Статията продължаваше: „Сидни Бартълби, нейният съсед, заяви, че в неделя вечерта се отбил при госпожа Лилибанкс, за да я информира за хода на издирванията относно знаменития вече килим, оказал се без труп в него… Полицейските власти не са прекратили търсенето на този труп, чието наличие е под въпрос, тъй като госпожа Алисия Бартълби отсъства от втори юли. Шейсетчасовото претърсване на гората остава без резултат“ .