Патриция Хайсмит - Без милост

— Да, възможно е, при желание. Или ако объркате истината с нещо измислено от вас — нещо, което пишете.

Сидни леко се смути, почувства се уязвен, защото инспекторът почти беше познал. От снощи бележникът лежеше на дъното в едно чекмедже на работната му маса. Сега се сети, че е по-добре винаги да го носи със себе си, защото може да претърсят къщата, точно заради подобни бележки. „Чамовите тресчици“, разпръснати от кашлицата на инспектора, изхвърлиха Сидни от орбитата на мислите му.

— Хрумна ми, че сте направили цялата тази вдъхновена театрална постановка, защото сте знаели, че госпожа Лилибанкс би могла да ви види, а от друга страна и заради вас самия — да си „изиграете“ чувствата преди и след „погребението“ — инспектор Брокуей се усмихна, откриха се зъбите му — ръбести като лицето му, и жълтеникави по същия начин, от тютюна. Лицето му бе точно такова, каквото писателите наричаха издялано от парче скала.

— Никой не би заровил стар, прояден от молци килим толкова дълбоко, ако не е имал и нещо друго наум.

Инспекторът почака докато думите проникнат в съзнанието, както бе постъпил с госпожа Снийзъм, с нейните разсъждения за надеждите и изискванията на обществото.

— Щуротия — каза Сидни.

— Не става, така ли? Не обяснява всичко?

— Защо да не обяснява? — неотстъпчиво попита Сидни, но без наглост.

— За мене, не.

По-дълбоко и по-дълбоко. Сидни сви леко рамене:

— Значи, още търсите труп в гората.

— Не непременно в тази гора. Какво се случи на следващата сутрин, господин Бартълби?

— Не попитахте ли госпожа Лилибанкс? Тя имаше бинокъл. Сигурно го е използвала онази сутрин.

— Въпросната сутрин ходихте ли някъде другаде, господин Бартълби? Копаехте ли друга дупка? За да извършите действието по-бързо, на другия ден?

— Какво действие, по-точно? — Сидни наистина не можа да схване за какво става въпрос, щом като инспекторът мислеше, че е изнесъл тялото на Алисия с килима. Какво тогава е правил с трупа вечерта на същия ден, след утринната акция с килима?

— А защо не още същия ден? Защо такава загуба на време? — бързо попита той.

— Защото се е развиделявало. Не сте изкопали втора дупка предния ден, нали?

— Не, сър — каза натъртено Сидни.

— Трябва да ви е отнело поне половин час, това „погребение“ на килима.

— Повече — призна Сидни.

— Кога си изяснихте, че госпожа Лилибанкс ви е видяла с килима?

— Вечерта, когато се отбихте и ме питахте за това. Снощи.

Струваше му се много по-отдавна.

— Не по-рано?

— Не, госпожа Лилибанкс ме покани на кафе и сладки вчера следобед.

Минута мълчание.

— Трупът на съпругата си ли заровихте, господин Бартълби? — Инспектор Брокуей попита спокойно, сякаш му предлагаше да запали цигара.

Трябваше, нали е умряла — мислеше Сидни, а лицето му беше напрегнато.

— Не.

Разбра, че си играе с бинокъла, премяташе го в ръцете си над масата. Остави го много внимателно.

— Сигурно искате да го вземете, но не бих могъл да ви разреша. Той вече е доказателство.

Инспекторът се надигна от стола:

— Чувствайте се свободно, щом пожелаете, елате и ми кажете, че моята философия е гнила, не я бива.

— Добре. Обичам философите и философиите.

— Ще трябва да изчакам доктора. Не бих желал да ви задържам повече, господни Бартълби.

Сидни се изправи и каза:

— Благодаря.

Инспекторът се запъти към дневната.

Сидни го последва и продължи към изхода. На вратата се обърна, за да погледне за последен път госпожа Лилибанкс — само крехки очертания под розовото одеяло, вече мъртво тяло под покров.

Сидни каза на инспектора:

— Мислите, че съм причинил смъртта на госпожа Лилибанкс, нали?

— Защо говорите така? — намръщи се инспектор Брокуей.

— А защо мислите, че съм убил жена си?

— Не съм казвал, че мисля така. Само попитах.

Сидни наблюдаваше инспектора, мъчейки се да надзърне в главата му. Но инспекторът очакваше от него ясен знак, нещо да му подхвърли, а Сидни нямаше какво да му предложи, освен ако не продължеше играта, но точно в този момент никак не му беше до театър.

— Лека нощ, инспекторе.

Сидни излезе.

На няколко метра от къщата чу телефона, приличаше на звукова халюцинация, но Сидни се втурна вътре. Телефонът наистина звънеше, беше Алекс.

— Търсих те по-рано. Нямах представа къде може да си. Помислих си, дали не е в затвора?

— А, защо?

— Заради килима. Научихме от новините в седем. Просто минути преди това съобщиха, че полицаите са намерили килима, заради който са копали цял ден. Мили боже, Сидни, а от тук на там какво следва? Ти какво, разиграваш следващия епизод от нашия Бич ли? Посвети ме в твоята тайна, звучи интригуващо и обещаващо.