Патриция Хайсмит - Без милост

— Ха-ха-ха. Да. Мога да си представя.

— Трябва да сте преливал от енергия.

Да, искаше му се да каже, подълбайте още малко и ще стигнете до трупа. Килимът е там за заблуда.

— Да, всъщност исках да изкопая дълбока дупка, като че наистина погребвам нещо, нужно ми беше за един от разказите. Колко корени посича човек, колко време отнема, разбирате ли?

— Проблеми на писателя — каза инспекторът.

— Да, пиша нещо за телевизията. Благодаря ви, че се обадихте, инспекторе.

— Мога ли да ви намеря утре по някое време?

Утре е понеделник, спомни си Сидни.

— О, да, тук съм целият ден, освен малко пазаруване, нямам друго излизане.

— Ще се отбия при вас следобед.

Сидни се изкъпа и преоблече — по-добре изгладен панталон, чиста риза. Бързаше, защото не искаше инспектор Брокуей да го изпревари с новината у госпожа Лилибанкс, вероятност, която се стрелна през ума му докато се къпеше. Да й занесе ли цветя, да откъсне роза от градината? Една глава карфиол? О, я не ставай глупак! Миналата седмица й бе занесъл брюкселско зеле. Просто иди без много шум, кажи й, че не си дошъл по-рано, защото първо си помагал на полицията, а после си чакал да ти се обадят.

Вървеше към дома на госпожата с много сериозен, важен и тържествен вид, приближи предната врата, която се оказа отворена. Тя не беше в кухнята.

— Госпожо Лилибанкс? — той продължи към дневната.

Госпожа Лилибанкс стоеше с лице към него, облегната на канапето, притискаше юмрук в гърдите си. В първия миг Сидни помисли, че тя държи нещо в ръката си, но юмрукът й притискаше областта под лявата гърда.

— Госпожо Лилибанкс, какво ви стана? — Сидни тръгна към нея.

Лицето — смъртно бледо, устата — отворена, приличаше на човек, изживял страхотен удар. Издаде писклив, треперукащ звук и се хързулна по канапето на пода, преди Сидни да стигне до нея.

— Чакайте, момент, сега ще ви сложа на канапето.

Тя бе напълно отпусната и Сидни я повдигна с мъка.

— Имате ли някакво лекарство? Кажете ми къде го държите.

Сидни изтича до кухнята, намокри кърпа и се върна при нея. Помисли си да й даде глътка вода, но тъй като едва ли би могла да преглътне, стори му се твърде опасно. Намери някакво бренди в кухнята, наля малко в чаена чаша и го поднесе под носа й, надяваше се да дойде на себе си от острата миризма.

Едва тогава разбра, че е мъртва. Стиснатата преди малко в юмрук ръка лежеше покрай тялото й, забележително млада и красива ръка, с едва видими бръчици. Брендито бе изкушение за самия него сега, но го остави, отри ръцете си в панталона, като че искаше да ги изчисти и се отправи към телефона.

— Госпожо Лилибанкс!

Тя не се отзова.

Взе телефонната слушалка и набра 999, а след това я тръшна преди последната деветка да се извърти докрай. Какво щяха да си помислят? Бартълби съобщава, че е починала жената, която преди малко е докладвала, че той е заровил килим? Няма ли да си помислят, че е свършил с нея просто като я е изплашил силно, защото е знаел за болното й сърце? Ами не се ли бе случило точно това? Или пък — разсъждаваше той, поглеждайки към госпожа Лилибанкс, дали тя не бе избрала точно този момент за смъртта си, като си е внушила, че ужасно много се страхува, или е пропуснала да си вземе лекарството, само и само той да бъде обвинен, да изглежда убийство в пристъп на ярост заради килима? Не, това беше прекалено!

Няколко секунди му бе невъзможно да предприеме каквото и да било. Отпечатъци от пръстите му имаше върху чашата с бренди, върху топката на вратата. Какво като кажеше истината? Тази мисъл обаче повлече фантазията му отново: да, той я бе убил, като бе размахал заканително ръка, бе я изплашил до смърт. Да погледнем картинката. Не говори ли сама за себе си? Какво от това, че полицаите не бяха открили нищо в килима, Алисия все пак бе заровена някъде, а Сидни Бартълби не е съвсем наред в главата, ще кажат някои от приятелите му.

Точно в този миг чу телефона. Сидни го погледна и докато чакаше да свършат четирите двойни позвънявания, реши да каже, който и да беше от другата страна, че тъкмо е влязъл в дома на госпожа Лилибанкс и е станал свидетел на сърдечен пристъп с фатален край. Да, тъкмо това се е канел да направи, да викне полицията, или лекар, каквото беше редно в такива случаи. Дали не е Приси? Или госпожа Хокинс, която се обаждаше всеки ден? Инспектор Брокуей? Твърде вероятно. Сидни бързо вдигна слушалката.

— Ало? — осъзна, че телефонът бе заглъхнал. Натисна вилката и завъртя нула, за да се свърже с телефонистката, на която каза: