Патриция Хайсмит - Без милост

Не съм доволен, нещо ми убягва. Не мисля, че у всеки от нас се крие убиец, иначе защо далеч непълната представа ме кара да се чувствам така противно: неспокойствие, усещано не само мисловно, но дори и физически, крайна тревожност, маска, с която ти се струва, че се появяваш пред хората, срам от собствената ти жестокост и безчестие — всичко сплетено в едно цяло, което не може да се приглуши от извиканите болезнени детски спомени, били те истински или мними, евентуално довели те до деянието. Някои убийци са много наперени. Дали се стараят да не мислят, или изобщо не могат да мислят? Не ме удовлетворява разкриващото се пред моя вътрешен взор. Предполагам, бедата е, че не съм истински убиец. Не съм сигурен вече, дали човек, извършил истинско убийство, би мислил и чувствал като мене. Няма причина да е така. Моите реакции са резултат от обусловености, които аз предпочитам да наричам поредица от подходи. Моите са повече, отколкото си мислех.

С писалка в ръка, той гледаше в пространството, когато се разнесе неочаквано чукане по вратата, яко тропане, не приличаше на госпожа Лилибанкс. Сидни остави писалката, затвори бележника и отиде да отвори. Изненада се, като видя едрата фигура на Брокуей.

— Господин Брокуей! Инспектор — извинете — каза Сидни.

Госпожа Лилибанкс е разказала за „погребението“ на килима, помисли Сидни, но не усети тръпчивото чувство на вина.

— Добър вечер — отговори инспектор Брокуей, кашляйки мощно с юмрук пред устата. — Надявам се, че не ви преча.

Сидни стоеше близо до него и чак подскочи от силния му глас.

— Не, не, какво говорите. Влезте. Ще изключа грамофона — той отиде и спря музиката.

Инспекторът разкопча сакото на костюма си — туид в синьо и кафяво, свали си шапката и придърпа един стол.

— Разбрах, че сте се срещали със Снийзъмови днес.

— Да, така е. Дойдоха около три.

— Да разбирам ли, че няма новини?

— Не, няма.

— И вие нямате нищо за казване?

Очите на инспектора някак неспокойно зашариха из стаята, спряха за миг върху бележника, опърпан по-скоро от времето, отколкото от употреба, след това се вдигнаха към Сидни.

— Не — искаше му се бележникът да е горе, извън полезрението на инспектора. Сега той го закачаше с пръстите на дясната си ръка, отбутвайки го на няколко сантиметра от себе си.

— Тази вечер госпожа Лилибанкс ми предаде, че ви е видяла да изнасяте килим, който, по-късно сте казал, че сте заровил някъде. Вярно ли е?

— Да — гласът му драматично, но съвсем случайно, секна. — Да, стар килим, пълен с молци, а боклукът се събира веднъж на две седмици. Не исках да го горя, затова го зарових.

— Кога стана това? — попита инспекторът.

— О, преди седмици.

— През юли?

— Да.

— Спомняте ли си точно кога?

— Да, веднага след като жена ми замина. Събудих се много рано този ден.

— Преди зазоряване?

— Да. — Карай направо, помисли си той, колкото и убийствени да са фактите.

— Къде го заровихте?

— Около Паръм. Близо до пътя, който отива оттук до Паръм, в гората.

Инспекторът смръщено го погледна.

— Кажи ми как го направи?

Болезнена, искрено болезнена въздишка се изтръгна от Сидни. „Бутнах я по стълбите, трупът остана тук през нощта“ — мислеше си той. Приглади косата си с ръка, зарея поглед към противоположния край на стаята, след това спря очи на инспектора.

— Просто изкопах една дупка с лопата.

Инспекторът извади пакет цигари и протегна ръка към Сидни, който поклати глава отрицателно. Виждаше го за пръв път да пуши. От напрежение ли се освобождаваше сега, когато случаят е решен?

— Ще можете да намерите мястото, нали?

— Да, така мисля — отговори Сидни и се усмихна леко, защото всичко се развиваше според неговото предвиждане.

— Добре — инспекторът изпусна новопоетия дим, изправи се и тръгна към прозореца. Последва мощната му кашлица, от която Сидни отново подскочи и изведнъж се досети на какво му напомня този взривяващ се звук: хвърчащи трески от чамова дъска, силен удар с крак.

— Още е светло, да опитаме ли сега? — попита инспекторът.

— Разбира се.

Колата на инспектора бе пред дома на госпожа Лилибанкс. Той познаваше добре пътя и Сидни се намеси чак когато стигнаха до правата отсечка в гората.

— Отляво е. Намалете малко.

Колата забави ход.

Сидни го поведе навътре и се заоглежда за познати дървета, скупчени храсти… можеше ли нещо да го провали? Ако се случи, какво ще последва от това? Сидни се обърна назад, за да прецени разстоянието между колата и избраното място в онзи ден.