Патриция Хайсмит - Без милост

Сълзите на майката не останаха скрити за госпожа Лилибанкс и сърцето й се изпълни с обич, каквато не бе изпитвала преди това към тази жена.

— Сигурна съм, че и те, като всяко друго семейство, са имали недоразумения.

— Звучи като признание, че сте ги чували да се карат.

— Е — объркана, госпожа Лилибанкс продължи — нищо особено, освен малко повишаване на гласа една вечер в кухнята, когато им бях на гости. Но то бе само за секунда.

— И чий беше гласът?

— На Сидни. Само за миг.

Госпожа Снийзъм не остана доволна.

— А кавга, непосредствено преди заминаването й?

— Не, не мога да кажа, не зная! — отвърна госпожа Лилибанкс.

— Виждали ли сте го да я удря?

— О, Господи! Не!

— Да разбирам ли, че харесвате Сидни?

Поемайки дълбоко дъх и подбирайки внимателно думите, тя каза:

— Намирам го интересен и понякога доста забавен. Пълен с идеи.

— Да, обаче са непродаваеми.

— Е, има искрица надежда за последната му работа. Не ви ли е споменавал? Серия телевизионни пиеси, обединени около Бич, главния герой.

— О, така ли? — госпожа Снийзъм погледна съпруга си, който с нищо не показа да го интересува чутото. — Предполагам, че работи заедно с Полк-Фаради.

— Да, мисля, че да — отговори Лилибанкс.

— Ето един приятен млад човек, който не се гнуси да работи, макар че голямото му желание е да бъде писател.

Госпожа Лилибанкс замълча, но усети как вълната от съчувствие заляла я преди малко, взе да се оттегля. Но трябва ли за бога, да й казва за случая с килима, чудеше се госпожа Лилибанкс. Ако каже, ще наруши обещанието, дадено на Сидни, но не е ли малодушие да криеш нещо от страх, че виновникът ще те намрази? Или да бъдеш наречен клюкар от един невинен? Ако госпожа Снийзъм не бе толкова емоционална по природа, то тя би могла да я посъветва предпазливо да поговори с полицията, да изложи фактите без горещене — размитата картина в светлината на сивата зора видяна с нейните слаби очи и да остави полицаите да свършат останалото, но госпожа Лилибанкс знаеше, че не може да се довери на майчиното хладнокръвие.

— Значи го харесвате! — каза госпожа Снийзъм.

— Скъпа моя, не мисля, че трябва да въртиш на шиш нашата домакиня — намеси се господин Снийзъм.

Няколко минути по-късно Снийзъмови се сбогуваха, като благодариха на госпожа Лилибанкс за чая. Усети как госпожа Снийзъм понечи да я целуне по бузата и това я умили. Дори господин Снийзъм сърдечно задържа за миг ръката й в шепите си.

Отидоха до колата си, която бе пред входа на Сидни.

Госпожа Лилибанкс разтреби извадените за чая прибори, постави чиниите за миене в мивката, и пряко волята си, отиде до телефона. Бе взела решението, докато говореше със Снийзъмови, и не искаше да се отметне от него. Позвъни на полицията в Ипсуич и потърси инспектор Брокуей. Инспектор Брокуей го нямаше.

— Имам да му казвам нещо, което според мен може да се окаже важно — каза тя. — Отнася се за Алисия Бартълби.

— Така ли? Ще ми предадете ли съобщението, госпожо Лилибанкс?

— Не, благодаря. Предпочитам да не е по телефона. Искам да говоря лично с инспектора.

Казаха й, че до деветнайсет часа инспекторът ще е уведомен и ако той няма възможност да я посети по това време, ще му предадат да й се обади по телефона.

Когато остави слушалката, осъзна, че за да изрече цялата истина, ще трябва да разкаже на инспектора за внезапното гневно избухване на Сидни вечерта, когато Алисия бе изпуснала чашата. Може и да се бе разминало, но това положително говореше, че у Сидни има бяс. Алисия бе споделяла с нея, че я бе удрял при други два подобни случая. „Сидни може да побеснее просто ей така“ — бе казала Алисия и щракна с пръсти. Мина й през ум, че е възможно Алисия да се забавлява някъде, може дори и с приятел, за да укрепи своето наранено его. След посещението на семейство Снийзъм тази възможност й се струваше по-малко вероятна, по-скоро мислеше, че Сидни бе прехвърлил мярата по време на някое от своите ядни състояния. Инспектор Брокуей бе попитал какво мнение има за характера на Сидни, за неговия темперамент. Госпожа Лилибанкс го виждаше във въображението си достатъчно вбесен, за да убие човек, и достатъчно хладнокръвен, за да изнесе трупа.

Инспектор Брокуей се обади в седем и двайсет и посети госпожа Лилибанкс в девет без петнайсет.

След като излезе от къщата й, прескочи и до съседната, искаше да говори със Сидни Бартълби.

Разположен на канапето в дневната, под звуците, долитащи от грамофона, Сидни написа следното в малкия си кафяв бележник: