Патриция Хайсмит - Без милост

— Сигурен съм, че е някъде наоколо — Сидни мръдна малко вдясно, но остана успоредно на пътя, който се изгуби от погледа. По панталоните му се закачаха увивни растения. Подхлъзна се и с погнуса видя, че бе настъпил дванайсетсантиметров плужек. Спря се на мъничка полянка сред дърветата, поколеба се.

— Може и това да е мястото — каза той на полицая, който бе непосредствено след него.

Младият полицай извади джобно ножче и направи два надлъжни сряза върху едно дръвче, обели кората. Инспекторът, с поглед надолу, тъпчеше с крака земята. Сидни се мушна в гората по посока на пътя и откри друго подобно място, но реши в полза на първото.

— Жалко, че толкова много е израснала тревата. Затова трудно ще го открием.

— Много време мина, почти два месеца — отвърна полицаят.

„Трупът ще бъде в отвратително състояние“ — Сидни предугаждаше мислите му.

— Не мога да направя нищо повече от това — каза Сидни и се върна при белязаното дърво. Стресна се, когато видя пред себе си появилия се от гората инспектор Брокуей.

— Колко е дълбока дупката?

— Около метър и двайсет. Ето защо не са открили нищо на мястото, където са копали. Искам да видя до каква дълбочина са стигнали — Сидни мина покрай инспектора и продължи.

Младият полицай и инспекторът го последваха.

Върнаха се на първото място и Сидни поиска разрешение, а после взе лопатата. Започна да разравя земята близо до едно голямо дърво, отхвърляйки на една страна буците тъмна пръст. Но под нивото на разкопаното от полицаите земята беше твърда, а корените изглеждаха ненаранени — повече нямаха работа тук.

— Не разбирам — каза Сидни.

Четиримата мъже стояха около него и го наблюдаваха.

— Е, момчета, нека да копаем по-дълбоко, там, където господин Бартълби копаеше. Има още едно набелязано място, малко по-нататък.

Полицаите без ентусиазъм се заловиха за работа.

Известно време Сидни ги гледаше как дълбаят, а след това попита:

— Трябвам ли ви за нещо, защото си имам работа у дома.

Инспекторът каза „не“, но щял да му се обади по-късно.

Сидни се върна при колата. Вече се бе очертала слаба пътека в тревата към мястото, където мъжете копаеха.

В един часа инспекторът се обади и съобщи, че са проверили второто посочено място, но нищо не са открили.

Сидни прокара пръсти през косата си, разсъждаваше: убиецът „вижда“ убийство, килим, труп, заравяне, всичко. Интересно. Килимът е навит на руло по дължина, трябва лесно да го намерят.

Инспекторът допълни, че утре след закуска щели да продължат и на другото показано от него място.

Дай им време, мислеше си Сидни, ще го намерят, защото е там. Захвана епизода, в който Бич е повикан от полицията (те са в неведение за криминалните му деяния), молят го да помогне при залавянето на банда обирджии, установили се в Падингтън и отмъкнали крупна сума пари. Представяйки се за новоизпечен рецидивист, той се включва в престъпната група, за да работи отвътре и се запознава с различните им техники, като е решил да докладва за някои, но най-хитрите да запази за себе си.

До четири Брокуей не се обади.

Мисълта на Сидни бързо прескочи към Алисия. Къде по дяволите е тя? Какво прави? С какво живее? Трябва някой да я издържа. Тя имаше богати приятели, но би ли ги помолила за петдесет лири в положение като това? Не. Ако я издържа някой мъж, то трябва да спи с него. Недоумяващ, жегнат, Сидни се смръщи. Стана от бюрото си и повече не седна да работи през този ден.

Около пет чу телефона от задния двор, където ровичкаше из градината, и изтича към къщи.

— Здрасти, Сидни, Елспет Крег се обажда. Как си?

— Добре, благодаря, а ти?

— Вести от Алисия?

Така продължиха още пет минути. Тя се бе обаждала и по-рано веднъж. Родила неотдавна. Те със съпруга й бяха много скучни хора, живееха в Удбридж. И въпросите, и забележките й бяха досадни, и за да придаде малко живец на разговора, Сидни се изкушаваше да сподели с нея за копаенето на полицията, търсеща заровен от него стар килим с презумпцията, че трупът на Алисия може да е скрит вътре, но тя не заслужаваше да чуе нещо толкова интересно, а и полицаите нямаше да могат да се свържат с него, ако разточеше разговора, затова поговори колкото изискваше учтивостта и набързо приключи.

— Уф! — каза той, като остави слушалката.

Полицията го потърси малко след шест. Инспекторът съобщи:

— Чудесно! Най-накрая го намерихме! При петия опит!

— Боже мили! Колко ми е неприятно!

— Да, но свършихме за един ден — изсмя се и продължи — бяхте прав, изпояден от молци стар килим, но вече плесенясал, бих рекъл.