Патриция Хайсмит - Без милост

— Моля, свържете ме с Главното управление на полицията в Ипсуич.

Когато го свързаха обаче, научи, че инспектор Брокуей е излязъл преди две минути. Любезно попитаха дали да му предадат нещо.

— Не — нервно каза Сидни. — Не, благодаря.

Ако предположим, че инспекторът е излязъл преди минута-две, и е тръгнал насам, мислеше Сидни, ще му трябват още двайсетина, докато дойде. Дали да го почака? Предпочиташе да си отиде, но това би било много по-лошо: бягаше ли от престъпление, което се канеше да не признава? Би могъл, разбира се, да се обади на някой от офицерите в Ипсуич, но на него просто не му се искаше да постъпи така. Какво имаше, ако почака тук? Дори и някой съсед да почука, не можеше ли да каже истината? Сидни избягваше погледът му да попада върху изпънатото тяло на госпожа Лилибанкс. Той пресметна, че инспекторът ще пристигне около осем без петнайсет, ако се е отправил насам.

Той взе едно сгънато одеяло и го придърпа почти до брадичката й, без да я докосва и дори без да поглежда лицето й.

Бързешком се качи на горния етаж, за да избяга от трупа. Влезе в стаята, където тя рисуваше, удари го миризма на терпентин, също като в студиото на Алисия, но тук имаше такова живо присъствие, като че госпожа Лилибанкс току-що бе спряла да работи, което накара Сидни да излезе и да се мушне през друга отворена врата. Спалнята на госпожа Лилибанкс. Хълмче от възглавници, струпани в горния край на леглото, изглеждаше много удобно под богатата дантелена, плетена покривка. Книга от Памела Хаисфърд Джонсън стоеше на нощното шкафче до него. На долната поличка на шкафчето Сидни видя месинговия бинокъл. Той се обърна и излезе от стаята. Няколко минути прекара в друга стая, която явно бе за гости, чиста и подредена, но доста безлична. Дишането му се успокои и едва сега осъзна на какво напрежение бе подложен.

След малко се върна в спалнята и взе бинокъла. За първи път се докосваше до него. Изправи се пред прозореца й го насочи навън. Неговата къща кацна пред очите му. След това погледна към задната градина и гаража, представи си как е изглеждал онази сутрин с тежкия килим (не чак толкова тежък, престараваше се) преметнат на дясното рамо — очертанията изплуваха в здрача, той изминава разстоянието до чакащата кола и изчезва в нея.

Някой почука на задната врата.

— Госпожо Лилибанкс? — извика женски глас.

О, Исусе Христе, сигурно е госпожа Хокинс. Орлово око! Изведнъж стана невъзмутимо спокоен, като пън, както тя самата казваше.

— Вие ли сте, госпожо Хокинс? — заговори той, но викът й, по-скоро писък, заглуши неговите думи.

— Госпожо Хокинс? — Сидни тичешком се смъкна долу.

Хокинс се извърна към него и нададе страховит крясък. Отстъпи крачка назад и събори малката масичка, на която бе чашата с бренди.

— Не ме докосвайте! Не се приближавайте!

— За Бога! Млъкнете! — изрева Сидни на свой ред, съвсем неочаквано побеснял от нейната врява.

С широко отворени, безумни очи, тя докопа едно от порцелановите кученца върху мраморната полица над камината.

— Боже Исусе! Не хвърляйте точно сега! — Сидни викна, ужасен от извършващото се светотатство.

Тя го запрати по него, докато той още говореше.

Сидни, без да мисли пусна бинокъла и хвана летящата към него порцеланова фигурка — чу се метален звън при допира с халката на пръста му.

Той огледа кученцето за драскотини или нещо счупено и стрелна към нея гневни очи:

— Успокой се, луда жено!

— Нито крачка към мен!

Косата й — в див безпорядък, очите и — изкривени от ужас.

— Какво търсите тук!? Госпожа Лилибанкс е мъртва! Какво търсите тук?

— Чакам да дойде полицията, и ако не ви харесва, пръждосвайте се оттук — отвърна Сидни, защото желанието му да бъде учтив се изпари до капчица от вида на неукротимата лудост пред него.

Сидни понечи да направи крачка към камината, за да върне фигурката на мястото й, но жената отстъпи също с крачка и почти седна върху главата на госпожа Лилибанкс. Това взриви гнева на Сидни. Той се обърна и тръгна към библиотеката в другия край на стаята, където я постави. Взе бинокъла.

— Вещица — промърмори той.

— Махай се! — каза Хокинс. — Махай се от къщата!

— Аз чакам полицията — отговори Сидни, без да я поглежда.

Разнесе се шум от кола. Тогава госпожата, като изохка и залитна замаяно, сякаш девица от времето на кралица Виктория, но с образа на дърта вещица, политна грациозно към прозореца и почти се стовари върху него. Коленете й се бяха подкосили.