Патриция Хайсмит - Без милост

Сидни отвори вратата. Слава богу, инспектор Брокуей се появи точно навреме.

— Инспектор Брокуей, тъкмо исках да ви се обадя — каза Сидни. — Влезте.

— Какво се е случило? — попита инспекторът ускорявайки крачка.

— Госпожа Лилибанкс, сърдечен пристъп — каза Сидни.

— Ти ли си инспекторът? — каза Хокинс. — Идвам преди пет минути, намирам този тук (посочвайки Сидни) — спокоен като тебе, и той ми казва на мене ДА СЕ МАХНА АЗ ОТ КЪЩАТА, А ТАМ ТЯ Е ВКОЧАНЕНА!

— Добра жено, успокой се! Ще те изслушаме! Починала е госпожа Лилибанкс?

Инспекторът отиде до госпожа Лилибанкс, внимателно повдигна одеялото и потърси ръката й, за да напипа пулса. Кимна с глава.

— Какво е станало? — той се обърна към Сидни.

Госпожа Хокинс подхвана отново, като раздрънкана латерна.

— Моля ви — каза инспекторът успокоително, протегнал ръце към нея, с търпение много по-голямо, отколкото Сидни можеше да прояви при дадените обстоятелства.

Госпожа Хокинс млъкна.

— Дойдох около седем и петнайсет — започна Сидни — почуках, но никой не ми отвори и аз влязох през задната врата, извиках. Когато стигнах до дневната, тя беше се хванала за сърцето, ето така — той показа — попитах я къде й е лекарството, но вече бе късно. Тя се свлече надолу, а аз я изтеглих на канапето. Тогава почина, струва ми се. Просто ей така — гърлото му съвсем пресъхна, но той продължи: — Опитах се да й дам бренди, госпожа Хокинс събори масичката с чашата.

— Съжалявам — изграчи госпожа Хокинс.

— А кога дойдохте вие, госпожо Хокинс? — попита инспекторът.

— Преди пет минути. Влизам аз, а той — там горе, слиза после долу, нищо му няма, а тя — там лежи, не мърда. Какво е правил той горе?

— Защо дойдохте? — обърна се инспектор Брокуей към Сидни.

— Дойдох да видя госпожа Лилибанкс, защото си помислих, да не би да смята, че съм й сърдит, задето ви е казала за килима. За последен път се видяхме преди тази история, а обикновено тя ми се обажда по телефона, или се отбиваше. Исках да я уверя, че… — той се поколеба за миг.

Госпожа Хокинс се възползва от това, за да вметне — „Ха!“.

Инспекторът задържа поглед върху ръката на Сидни, който все още стискаше бинокъла, след като го бе вдигнал от пода.

— Какво правехте с това? — попита инспекторът.

— Качих се горе, не издържах тука, а си мислех, че може би сте тръгнал насам. Намерих го в спалнята и погледнах с него през прозореца.

Инспекторът не отрони нито дума. Извади бележник и взе показания от госпожа Хокинс, за нейно най-голямо удовлетворение, а после й обясни, че засега не му е нужна, но по-късно ще я потърси. Госпожа Хокинс си тръгна, изпълнена с чувство за значимост и добре свършена работа, но до вратата на кухнята се обърна и попита:

— А какво ще стане с госпожа Лилибанкс?

— Сигурно знаете кой е неин лекар? Той ще трябва да издаде смъртен акт.

— Да, доктор Туейт. Живее в града, малко след църквата, в къщата с дървената веранда.

— О, познавам го, помагал ни е. Благодаря, госпожо Хокинс.

Сидни изпита облекчение в мига, който тя напусна дома.

Инспекторът се приближи до Лилибанкс и бавно покри лицето й с одеялото. След това се зае с телефонния указател, очевидно търсеше номера на доктора, за да му се обади, а Сидни излезе от стаята и се вмъкна в дневната, защото за него бе непосилно да изслуша разговора. Обичаше госпожа Лилибанкс. Погледна бинокъла в ръката си и успя да изключи слуха си за думите на Брокуей.

После инспекторът дойде при него в дневната и каза:

— Добре. Сега седнете и кажете какво стана.

Сидни седна, остави бинокъла пред себе си на масата. Между него и инспектора имаше пъстър букет, като че току-що подреден от госпожа Лилибанкс — толкова свежи изглеждаха цветята.

— Казах ви, случи се просто ей така!

— Обаждахте ли се в управлението?

— Да — инспекторът може да провери това, помисли Сидни.

— Предадохте ли съобщение за смъртта на госпожа Лилибанкс?

— Не, предпочетох да говоря с вас. Реших, че сигурно ще дойдете насам.

— Защо си мислехте така?

— Предположих, че ще дойдете да й съобщите какво сте открили в килима, да не се безпокои — отвърна Сидни.

— Точно това имах намерение да й кажа, а след това щях да ви посетя.

— Поводът?

— Да попитам дали не сте заравяли нещо друго в гората, в тази, или пък друга?

Сидни усети лека червенина да избива по лицето му:

— Не.

— Може би все пак, има нещо подобно. Помислете още веднъж.

— Мислите ли, че мога да забравя? — попита Сидни усмихнат.