Патриция Хайсмит - Без милост

Останалата част от деня и вечерта Сидни писа сценарии на „Падингтънски грабители“.

В сряда Сидни отиде в Ипсуич, остави колата на паркинг, изтегли от банката двадесет лири и се качи на влака за Лондон. Носеше чанта с тоалетни принадлежности, която принадлежеше на Алисия, но ставаше и за мъж. Възможно е да прекарам няколко нощи извън дома — мислеше той. Като стигна в Лондон си спомни, че трябваше да се обади на инспектор Брокуей. Позвъни в управлението. Инспекторът беше излязъл от управлението в Ипсуич, но му предадоха да се обади в полицейския участък на Кинг стрийт, Брайтън, и да говори с господин Макинтош. Колко подходящо име за полицай, си помисли Сидни, а това че го величаеха с господин предполагаше в английската система високо служебно положение.

От улица „Ливърпул“ Сидни трябваше да стигне до гара „Виктория“ и там се качи на пълзящия из уличните задръствания автобус, защото му беше все едно кога ще пристигне в Брайтън. Шансовете да залови Алисия в осем вечерта, на вечеря в някой ресторант, или рано следобед на плажа бяха равни, но Сидни не мислеше, че Алисия се намира в самия Брайтън, особено след щателната проверка на полицията. Той телефонира на Алекс от гарата, за да разбере дали има нещо ново за Бич, и без това следващият бърз влак тръгваше чак след четиридесет и пет минути.

— Какво правиш в Лондон?

— Отивам в Брайтън, ще се включа в издирването на Алисия. Обаждам се да питам за новини от Плъмър.

— Да, стари приятелю. Новината дойде сутринта. Купуват го.

— Добре. А цената?

— Осем стотачки на парче.

— М-м. Средна работа, но не се оплаквам. Надявам се, че продължаваш трескаво да работиш?

— Трескаво. Хм, нямаш ли малко време да минеш насам?

— Нека друг път. По-добре да замина сега. Какво имаш наум?

— Ами, тази работа с полицията. Сид, цяло чудо е, че с „Гранада“ потръгна, нали ти е ясно?

— Какво искаш да кажеш? — Сидни бе разбрал в момента щом зададе въпроса.

— Ти също си автор на сценария. Старче, какво ще стане ако свършиш в затвора?

— Не смятам да свършвам в затвора. В края на краищата, подозренията не са затвор — Сидни зае отбранителна позиция.

— Е, да, може да е така, но ако стане по-лошо?

— Няма да стане по-лошо. Нали затова отивам в Брайтън, да открия моята блудна съпруга.

— А-а. Моля те, обади се пак от Брайтън. Прехвърли сметката, ако е неудобно да звъниш оттам.

— Добре — отговори Сидни без въодушевление. После си помисли за успешния край на тяхната сделка с Плъмър и му стана по-весело. — Алекс, сега сме подсигурени. Каза ли на Хити?

— О, да.

— Доскоро, Алекс.

— Доскоро.

Разбира се, Алекс бе говорил с Хити. Но не и с него, въпреки че Сидни си беше у дома почти до единадесет. Сидни подозираше какво бе намислил Алекс. Ако затънеше още повече, Бич вероятно щеше да бъде спрян, или Алекс щеше да получи авторство изцяло. Наистина ли си мислеше така? Сидни смръщи вежди. Я по-спокойно, изчакай и ще видим, каза си той. С чантата през рамо, бавно вървеше към девети перон, откъдето тръгваше влакът за Брайтън. Значи, така се чувства човек като продаде нещо по-голямо и относително по-скъпо, разбира се. Алекс сигурно подскача от радост. Сидни се чувстваше ужасно. Той се обърна, градът го теглеше като че със силата на голямата си маса. На кого да се обади още? Инес и Карпи, разбира се. Трябваше да вземе монети от будката за вестници. Отне доста време.

Само след две минути се бе уговорил да посети Инес и Карпи. Инес беше излязла някъде. Сидни спря такси, защото иначе трябваше да върви пеша от спирката на автобуса до къщата им.

Карпи му отвори вратата, облечена в размъкната домашна рокля и сандали.

— Заповядай, Сидни! Влизай и сядай. Идваш тъкмо когато децата играят в дневната на пода. Нали няма да те притесняват?

— А, няма нищо — мило отвърна Сидни.

На пода бяха разстлани две одеяла, което припомни на Сидни пикника, но този път децата играеха с пластмасови играчки вместо с храна.

— Да ти сипя ли кафе, Сид?

— Не, благодаря.

— Седни.

Той така и направи, за да не стои на пътя, седна на разтегателния диван.

— А шери? Това е, с което разполагаме. Все пак, опитай го.

— Нищо не искам, благодаря. Не мога да остана повече от десет минути — Сидни каза така, но мислеше, че едва ли ще хване този влак, а до следващия имаше цял час.

Карпи седна на жълта кожена табуретка:

— Колко дълго ще останеш в Брайтън?

— Може би два-три дни. Достатъчно, за да огледам добре. Мисля, че ще свърша работата по-добре от полицията.