Патриция Хайсмит - Без милост

Той бе видял Алисия, стоеше от лявата страна на пътя, близо до един мотопед, късата й коса преливаше с кестеново червени отблясъци в светлината на залязващото слънце, беше с широка издута синя пола.

Сидни се обърна наляво като подминаваха, двамата бяха така погълнати един от друг, държаха се за ръце, целунаха се по бузите и по устните, и навярно нямаше да забележат и парад от лъвове край себе си. Сидни успя да чуе през отворения прозорец високите нотки в Алисиния глас.

— Това са моите приятели — каза Сидни. — Искам да ги изненадам по-късно, така че обърнете сега тук и да продължаваме след тях.

Шофьорът изпълни заръката. Мотопедът се скри, но вдясно се показа друго, по-малко пътче. Сидни помоли шофьора да тръгнат по него. Преди да се спуснат по хълма, той пак зърна мотопеда. Не се движеше бързо. Караше мъжът, Алисия седеше отзад. Морето остана вляво, а пътят се стесни. Сидни не искаше да го разкрият, докато ги следи.

— Добре, бихте ли обърнал? — почти без дъх изговори Сидни. — Връщаме се в града.

— В града?

— Малко съм подранил — каза Сидни отпаднало, без да го е грижа какво казва точно.

Поръча на шофьора да го закара на гарата, защото не можа да измисли нито едно друго място.

След като освободи таксито, Сидни постоя замаяно пред гарата половин минута, без цел и посока. Алисия изглеждаше много щастлива. Това го бе потресло най-много. Както и да е, нека бъдем практични и действени: имена, адреси, дати и т.н., телефонни номера. Той се насили да си спомни номера на Инес и Карпи. После развали книжна десетачка, сдоби се с куп шилинги и отиде в телефонната будка.

Първо долетя гласът на Инес, провикваше се към някого, а на фона се чуваше тежкият ритъм на калипсо.

— Здр-а-вей! — весело пропя тя.

— Здравей, Инес. Тук е Сидни. Добре ли си? Освен че си мелодична днес.

— Аз, мелодична? — тя се задави от смях като че я погъделичкаха.

— Исках да знам… — започна Сидни и спря. Не можеше да каже при какви обстоятелства бе намерил Алисия. — В сряда се видях с Карпи за десетина минути. Попитал я бях за… за един човек, който беше гост у вас, видях го на събирането.

— А, да — Инес изведнъж стана сериозна. — Карпи! Как беше името на онзи човек? Да, да. Тя мисли, всъщност ние мислим, че става въпрос за Едуард Тилбъри, обаче не се позовавай на нас. Той е юрист, приятел на Васили. Нали познаваш Васили, с който дойдохме на пикник при теб?

Сидни си спомняше Васили с големия автомобил.

— Така мислите, значи. Как изглежда, средно висок, издокаран? От типа „глътнал бастун“?

— Да. И аз го помня бегло, но не бях сигурна за името, ама като си поговорихме и то някак си изскочи.

Сидни като нищо би могъл да ги помоли за малка проверка и да разбере как Едуард Тилбъри прекарва свободното си време напоследък, но просто нямаше желание.

— Много благодаря, Инес.

— Няма защо, Сид, виж, това е мъжът, за когото говориш, но не съм чула да има нещо с Алисия. Естествено.

— Разбирам, Инес. Не знам как да ти се отблагодаря. Не се тревожи. Просто така ми хрумна. Тя със същия успех може да се среща с всеки друг.

— Ти мислиш, че е жива — прозвуча като заявление. — Не смяташ, че се е самоубила, или нещо друго?

— Не, не смятам.

— Ами тези разговори, за това че си й видял сметката, карат човек да мисли, че е мъртва, всички се държат по този начин.

— Бабини деветини — каза Сидни.

— Бабини деветини! — Инес гръмогласно се изсмя. — Ти да го кажеш! Направо те виждам, луда глава такава, как погребваш килима, без никакъв труп! Ха-ха-ха!

Неочаквано доброто настроение на Инес зарази и Сидни.

— Инес, продадохме с Алекс сериите за Бич. Наскоро разбрах, преди няколко дни.

— Наистина ли? Браво! Веднага ще съобщя новината, Сид. Интересно защо Алекс не ни каза. Снощи Карпи говори с него, събираме се утре на чаша винце. Ще се върнеш ли до утре вечерта?

— Не, не мисля. Благодаря, Инес.

— Много лошо. Какво правиш в Брайтън? Кръстосваш улиците?

— Горе-долу.

Разговорът замря и те затвориха, без да споменат повече Едуард Тилбъри.

След като търпеливо бе чакал автобуса за Съмнър Даунс десет минути, все още със замъглено съзнание, Сидни видя, че му остават петдесет минути до рейса, а трябваше и да се обади в полицията, както обикновено. Отиде в будката.

— Още съм в Съмнър Даунс — на устата му бе да каже, че утре си отива у дома, но замълча.

— Открихте ли нещо днес?

— Нищо, съжалявам.

Вече в Съмнър Даунс, в хотелската стая, Сидни уморено се отпусна върху тапицирания стол и бръкна в джоба си, за да извади кафявия бележник. Не го намери, припряно извади портфейла си и попипа пак в джоба. Не, нищо. Дали не го беше оставил в Бликъм Хийт? От мястото си на стола обходи стаята с поглед, напразно, защото знаеше, че не е правил записки откакто се бе върнал. Изречението, което се готвеше да запише, се въртеше в главата му: