Патриция Хайсмит - Без милост

— Хайде, разказвай. Какво копаят? Излезе ли нещо? — Карпи изхихика сподавено. Табуретката клекна под тежестта й. Да се чуди човек как е възможно само на двадесет и четири години да изглежда като зряла жена, но Карпи беше точно такава. В действителност, тя се представяше обикновено за малко по-възрастна.

— Копаеха за килима, бях го погребал доста дълбоко — отговори Сидни — а сега си губят времето и копаят за Алисия. Що се отнася до госпожа Лилибанкс, тя получи сърдечен инфаркт точно когато се появих на входната й врата в неделя вечерта, за да й кажа, че не си струва да се тревожи за килима, нали разбираш? Полицията тъкмо го беше открила, така че разполагах с официални сведения — Сидни повдигна рамене. Прие предложената от Карпи цигара.

— Благодаря — той пое дълбоко цигарения дим. — Мисля да се навъртам около Брайтън в петък и събота вечерта. Ако Алисия има приятел, той сигурно ще дойде по това време, не по-рано. Може и да ги изпусна — обзе го неизказано отчаяние.

— Госпожа Лилибанкс ми харесваше.

— И на мен.

— Ама съвсем нищичко ли не си чувал за Алисия? Отникъде?

— Нищичко. Всъщност, дойдох най-вече да попитам още веднъж, имаш ли предвид нещо свързано с гаджета?

Пълните безцветни устни на Карпи останаха плътно затворени с израз на тържествено спокойствие. Големите тъмни очи се спряха върху лицето на Сидни.

— Дори говорихме за това с Инес. Съжалявам, Сидни, не знам.

— Виждаш ли — Сидни се изправи — имам чувството, разбира се, това е просто чувство, че е срещнала някого тук. Не познаваме много хора, които да правят събирания като вашите. Нито полковник Фаради, нито хората от Сафък. Кога беше последното парти? През март?

Карпи се замисли, натривайки несръчно слепоочието си.

— Божичко. Тогава горе-долу. Да, спомням си. Беше пълно с народ, стояха до стената даже. Не познавам всички, естествено. Водеха и приятели, знаеш как е.

Ако тогава някой мъж бе завързал познанство с Алисия — разсъждаваше Сидни — той не би се появил отново сред гостите на Инес и Карпи, дори и с покана. Това също пречеше да разберат името му.

— Чакай — Сидни застана с лице срещу стената, недалеч от вратата. — Ей тук стоеше някакъв и говореше с Алисия. Сваляч, спомням си. А аз бях там на дивана, за пръв път го виждах. Спомняш ли си този приятел, добре облечен, кестенява коса, не много висок, около трийсетте? Чист и спретнат?

Карпи пак се изхихика:

— Би трябвало. Спретнат, добре облечен… Такива не попадат често при нас.

Сидни се усмихна.

— Е, не зная. Може ли да питаш и Инес дали не помни такъв човек? С костюм по поръчка, шит на шикозната „Савил Род“?

— Разбира се, Сид.

— Ще ви се обадя довечера. Току-виж помни случайно. — Той вдигна чантата. — Май ще успея за този влак, ако хвана такси. Карпи, извинявай за безцеремонното нахлуване.

— Няма нищо! — тя го изпрати до вратата. — Завий вляво, и после пак — там ще хванеш такси най-лесно.

Сидни бързо намери такси и успя за влака. В купето имаше още пет човека и той си помисли, че за пръв път от много време се намира сред хора. Никой не го заглеждаше. Неговата снимка се бе появила във вестниците само веднъж в началото на август, когато обявиха Алисия за издирване.

Светът в Брайтън изглеждаше различен — слънчев и дружелюбен, като че ли нищо и никой не би могъл да се скрие тук. Мъжете се разхождаха със спортни ризи, без вратовръзки, а жените със сандали и светли памучни поли или панталони. Сидни слезе до морето. Смяташе, че е безсмислено да я търси в три и половина следобед по крайбрежната алея, но не можа да устои на изкушението първо да огледа най-вероятните места и затова мина набързо през три хотелски фоайета и се върна по същия път, вперил поглед в плажната ивица и алеята. Той плати шест пенса за вход и влезе в Базара на пристанището. Тук продаваха хотдог и захаросани пуканки, имаше будки за моментални снимки и салони за бинго, врачки автомати и смесица от звуци, разнасящи се от джубоксовете. Тези, които бяха платили шест пенса допълнително, получаваха шезлонг от девет сутринта до два часа, но Алисия не бе сред излежаващите се. Сидни отиде пак на брега и попита къде се намира полицейският участък.

Господин Макинтош беше зает, но един приятен човек на име Констабъл Клер му разясни как са провеждали претърсването досега, използвайки карта на Брайтън и района наоколо.

— Минахме всичко това — каза Констабъл Клер и очерта широк кръг с център Брайтън, пълен с пътища, на които бяха отбелязани имената на мотели и хотели, както и тези на градчетата. — Чукахме дори по вратите и разпитвахме. Естествено, районът на издирването е много по-голям, цялата Англия всъщност.