Патриция Хайсмит - Без милост

— Една сутрин ви видях рано-рано — каза тя по време на кафето — с бинокъла. Май беше онази сутрин, когато изхвърлихте стария килим. Носехте нещо тежко на рамото си.

— Да? Ах, да — отговори Сидни, чашката му изтрака в чинийката като я постави. — Килимът беше.

Треперенето на ръцете бе истинско, отбеляза Лилибанкс. Никой не би могъл да играе така, а очевидно Сидни опитваше да се контролира. Тръпки на страх полазиха по гърба й, после престанаха. Тръпки, все едно виждаш призрак.

— Учудих се да ви видя в такъв ранен час. Точно сутринта, след като Алисия отпътува, защото се огледах за нея, но си спомних, че е заминала предишния ден.

— Да, точно така.

Тя забеляза как долната му устна лекичко се изду, упорство или поражение — знак, че играта свършва. Той се взираше в средата на масата, а тя пожела отчаяно да бе проговорил. Накрая попита, поддържайки любезен тон:

— Какво направихте с килима?

— О, отървах се от него, окончателно — със същата любезност отвърна Сидни.

— Погребахте го! — госпожа Лилибанкс се усмихна пресилено.

— Да! — В очите му играеха отблясъци на лудост, като че се готвеше да се пресегне през масата, за да я удари. Изведнъж и това отмина. — Изглежда имаше молци в него, така че най-добре, реших да го закопая. Можех и да го изгоря, но не исках да подплаша хората, че е пламнала гората.

— В гората ли го погребахте?

— А не, тук наблизо — той махна с ръка неопределено.

— Затова ли станахте толкова рано? Никой да не види? — седнала бе неподвижно, а сърцето й биеше до пръсване. Остави цигарата си недопушена и реши да не пие и капка повече кафе.

— Да, навярно — Сидни я гледаше.

— Какво бяхте увили в килима?

Сидни сви ръка в юмрук зад чашата, вмъкнал палец вътре. Всеки момент ще го избие студена пот, помисли госпожа Лилибанкс. Или ще го избие яд, и тогава ще я удари.

— Май и вие ме обвинявате. Като Алекс и госпожа Хокинс, и господин Фаулър, и всички останали. Като полицията — гласът му трепереше, въпреки че говореше тихо.

— Не ви обвинявам, питам. Просто питам.

— Мислите, че съм убил Алисия и съм изнесъл тялото й в килима, после съм я заровил. Опитвате се да намерите доказателства.

— Нищо не искам да доказвам.

— Искате! Изпитвате ме! Предложихте да купите стария килим, след като ме видяхте да го изнасям от къщата.

Нямаше нужда да го изпитва. Доказателствата бяха предостатъчно. Чувстваше се всичко друго, но не победителка. Щеше да е благодарна, ако можеше да се срути на масата, да склони глава, да изчезне.

— Ще ви повярвам, само кажете, че не е имало нищо в килима. И изобщо не възнамерявам да говоря с никого за това, нито със съседите, нито с полицията.

Той още я гледаше уплашено:

— Не съм сигурен, дали мога да ви вярвам.

— Трябва да повярвате. Можех да кажа на полицията и тази, и миналата седмица как съм видяла да слагате килима в колата, след това да подкарвате нанякъде. Не го направих.

— Защо?

Госпожа Лилибанкс не искаше да споменава колебанието си относно важността на това, което бе видяла.

— Вината ви ще бъде разкрита, ако сте виновен. Оставям всичко във ваши ръце — тя видя капчици пот по челото му. Продължаваше да я гледа. — Имам бренди. Искате ли?

— Да, ако може.

Тя бе облекчена от неговия учтив отговор, от това, че прие. Пазеше това бренди за лекарство, но откакто се бе преместила в къщата, не бе пила. Донесе голяма чаша със столче и щедро му наля. Той пиеше на малки глътки, облегнат на масата.

— Още кафе? — тя наля в чашката му от сребърния кафеник.

— Не може да продължава така — като че ли на себе си каза Сидни.

— Кое?

— Това, че не искате да кажете на никого.

Тя се опитваше да го гледа спокойно:

— Може би не ме познавате достатъчно. Държа на обещанията си. Обещала съм на себе си, не на вас. Не ми влиза в работата да хвърлям подозрение върху когото и да било. Още повече, щом това подозрение може да се окаже далеч от истината.

Той беше по-спокоен. Сигурно алкохолът помагаше. Дори започна да говори за телевизори, за равнинната местност на Сафък. Насилваше се, гледаше на нея по различен начин.

— В края на седмицата идва Приси. Трябва да я видите. Съжалявам, че миналия път я изпуснахте — тя бе чакала възможност да му каже за това, тъй като според нея нищо друго не би подействало по-успокоително, на кого би хрумнало да запознава внучка си, младо момиче, с убиец?

— С удоволствие — отвърна Сидни.

Той се сбогува, преди да допуши цигарата си в дневната, без да предложи услугите си да разчисти масата, както правеше преди. Госпожа Лилибанкс поседя няколко минути на канапето, опитваше се да събере мислите си. Да, изложила се бе на опасност, но изглежда най-страшното отмина. Сидни вече знаеше за сериозните подозрения срещу него, и ако е виновен, нервите му няма да издържат, ще се издаде, мислеше госпожа Лилибанкс. Чувството за вина също няма да го остави на мира, тя непоколебимо вярваше в това. Повечето убийци имат силно желание да направят признание, да бъдат заловени. Колелото се завъртя, както би казал Сидни, и в крайна сметка тя не се справи лошо.