Патриция Хайсмит - Без милост

— Полицията беше при нас днес, малко преди шест. Инес си беше у дома.

— Трябваше да им дам вашите имена, Карпи. Те искаха да знаят кои са приятелите й в Лондон. Надявам се, че не ми се сърдиш.

— О, не, разбира се, не. Но ни се струва, че задаваха смешни въпроси. Дали вие с Алисия сте щастлива двойка, дали сме ви виждали да се карате. Естествено, казахме — не. Казах им, че сте семейство артисти и обичате да се усамотявате от време на време. Питаха ни, дали мислим, че Алисия може да има приятел. Казахме, че не мислим така. А ти, Сид, мислиш ли, че е възможно?

— Не — каза Сидни.

— Вярвам, че няма да нарочат теб, поради липса на друг.

— Не мога да им се сърдя, ако постъпят така. Имат си хората работа и трябва да си я вършат.

— Много вярно, но е противно да я вършат така. Не си изпускай нервите пред тях, Сид, защото само ще си навредиш.

— Прекрасно си владея нервите пред тях! — След което Сидни даде дежурното обещание да се обади, ако научи нещо.

Докато се приготвяше да си ляга, Сидни размишляваше, че е много странно да имаш приятел, който те обвинява, но няма доказателства (Алекс) и друг, който има доказателства, но не желае да те обвинява в престъпление (Лилибанкс). В едно и също време ти вменяват вина и те освобождават от нея. От това би могло да стане разказ. Нахвърли мисълта си в бележника.

Госпожа Лилибанкс стоеше до масата в трапезарията и грижливо подреждаше цветя в дълбока оранжево-бяла ваза, с дупчици за стеблата над дъното. Беше четири и петнадесет и Хокинс миеше банята на горния етаж, винаги я оставяше последна. Къщата днес блестеше, почистени бяха всички мебели. Сидни щеше да дойде в седем и половина за вечеря. А сега — чай; госпожа Лилибанкс сложи водата.

Хокинс бе средна на ръст, слаба жена на около петдесет, с непокорна сива коса, която се изплъзваше постоянно изпод черната шнола. С будни сиви очи и масивен нос, тя бе от притеснителните, тревожни хора, лишени от благословията да внасят спокойствие и лекота, бе изключително зависима от обкръжението си и досега, веднъж обещала, не бе пропуснала да дойде при госпожа Лилибанкс, въпреки че се налагаше да почиства в различни дни, поради задълженията към семейството й. Вече не идваше всеки ден, както веднага след нанасянето, защото Лилибанкс не смяташе за необходимо. Доктор Андърууд от Лондон и внучката Приси настояваха най-много за тези всекидневни посещения. Сега Хокинс се обаждаше всеки следобед между три и четири, проверяваше дали всичко е наред. Освен това, откакто се разбра за изчезването на Алисия, тя редовно се осведомяваше дали госпожа Лилибанкс не е чула някакви новини. Бе една от многото в квартала, подозиращи Сидни, без да изключва и убийство, защото както и всички останали, Хокинс научи от вестниците, че Сидни е знаел в продължение на седмици за отсъствието на Алисия от дома на родителите й, но не го е споделил дори и с най-близките приятели. „Значи, имал е нещо на ум“ — бе повторила няколко пъти, а госпожа Лилибанкс с всички сили се правеше, че не я чува, тъй като нямаше смисъл да се обяснява на човек като нея, че Алисия и Сидни са по-особени хора на изкуството, така че бе възможно да се наслаждават на почивката си един от друг, дори без да се интересуват кой къде е. Но това „имал е нещо на ум“ се загнезди в съзнанието на госпожа Лилибанкс особено след като говори със Сидни за килима и тя бе изморена от опитите си да защитава Сидни — нещо повече, почувства, че в здравомислието на обикновени хора като Хокинс, Фаулър и Виъри — месаря, има нещо вярно, а тя самата вероятно е подведена от своите сложни доводи. Пред Хокинс обаче не издаваше с нищо колебанието си.

Пиха чай в трапезарията, на масата с оранжево-бялата ваза.

— Няма новини, значи… — Хокинс поклащаше глава, разбърквайки чая.

Това бе първото, за което бе попитала щом пристигна, още преди два часа. Госпожа Лилибанкс бе отегчена до такава степен, че не можа да каже и дума. Ако Хокинс научи за вечерята със Сидни, ще припадне, дано не разбере. За нещастие, точно в седем и половина Рътлидж щеше да мине по пътя с раздрънканата си камионетка и да види Сидни на входната й врата. На следващата сутрин щеше да научи господин Фаулър, а после и другите.

— Изглежда така самодоволен — продължи Хокинс — подсмихнат, когато и да го погледнеш. Съвсем не прилича на човек, разтревожен за жена си.

— Не мисля, че се тревожи. Познавах бегло Алисия — госпожа Лилибанкс усети, че говори в минало време. — Тя обича понякога да пътува сама.