Патриция Хайсмит - Без милост

Инспекторът се сбогува много вежливо, но сдържано — хладно, без ни една-едничка закачка, като например „Не унивай“, нито обещание да му се обади щом открият нещо.

Сидни запали цигара, наблюдавайки как двамината се отдалечават към къщата на госпожа Лилибанкс. Колата на инспектора бе край пътя пред дома на Сидни. Тя, като противовес на съмнението, което бе предизвикал у инспектора, ще каже добри думи за него. От друга страна обаче, загатвайки подозрението си, инспектор Брокуей би могъл да го посади в нейния ум. Те, естествено, ще се постараят да изкопчат колкото се може повече от госпожа Лилибанкс. Нищо чудно да им каже за килима, ако го е видяла с него. Много му се искаше да подслуша разговора им.

Няколко часа по-късно, около пет, госпожа Лилибанкс телефонира и попита дали е удобно да прескочи при него за малко, или може би той би желал да я посети, да пийнат чаша чай или нещо друго.

— И така става, и иначе става. Защо не дойдете вие — каза Сидни. — И аз имам същото.

Госпожа Лилибанкс отвърна, че ще дойде, но изминаха цели десет минути докато тръгне. Погледна се няколко пъти в огледалото, за да се увери, че лицето й не е омърляно с боя, защото бе рисувала, или поне се бе опитвала да рисува. Посещението на инспектора от Ипсуич я бе разстроило ужасно. Взела бе цяла супена лъжица от лекарството, което доктор Андърууд й бе казал да употребява само когато има наистина силно сърцебиене.

После полежа един час, но не заспа. ДЛЪЖНИ СМЕ ДА ИЗСЛЕДВАМЕ И ВЪЗМОЖНОСТТА ГОСПОДИН БАРТЪЛБИ ДА Е УБИЛ ЖЕНА СИ, ГОСПОЖО ЛИЛИБАНКС…, след което инспекторът се бе заел да смекчава значението на казаното, но чутото бе накарало госпожа Лилибанкс да осъзнае собственото си, макар и вяло подозрение.

Не беше невъзможно. Ето кое бе най-ужасното. След това разбра, че има само един начин да се добере до истината, но й трябваше смелост. Да, трябваше да събере смелост, но съмнението, което в момента изпитваше бе по-лошото, мислеше си тя. Подобно съмнение е като нетърпима болка. Точно това госпожа Лилибанкс не можеше да сподели с инспектора, защото стореше ли го, той би му придал твърде голямо значение. Сидни може да е съвсем невинен.

Най-накрая, около пет и петнадесет, тя почука на предната врата и в същия момент обезпокоителен спомен нахлу в главата й — телефонният разговор с Полк-Фаради отпреди няколко дни, който се беше обадил най-вече да попита за нейното мнение относно заминаването на Алисия и какво мисли за Сидни. Да, Полк-Фаради бе доста склонен да приеме всякакъв намек за вина по отношение на Сидни, и тъй като се знаеше, че той е негов приятел и делови партньор, никак не беше й харесал.

Сидни широко разтвори вратата и я поздрави.

— Как сте, Сидни?

— О, полицията ме посети още веднъж днес. Видях, че и при вас дойдоха. Страхувам се, че няма нищо ново.

— Не. Съжалявам, Сидни.

— Предполагам, че се спотайва, защото се вдигна толкова шум, че не желае да се узнае скривалището й, където и да е тя сега. Родителите й са много огорчени. Почтени хора са. Седнете, госпожо Лилибанкс. Уиски или чай?

— Нищо. Наминах, за да попитам — започна тя, извръщайки се малко от него с поглед в килима под краката й — откъде сте купили този килим. И аз се нуждая от такъв за къщата. Може би знаете някое прилично място…

Уплаха пробягна по лицето на Сидни, после й каза:

— Купих го от Дебнъм, от магазина на Абът. Имаха само няколко персийски като този, но можете да проверите. Струваше май осем лири.

Наблюдавайки Сидни, госпожа Лилибанкс седна на канапето, без да бърза.

— Харесваше ми старият ви килим. Бих го купила — каза тя, като се засмя пресилено.

— Вече го нямаме. Аз го изхвърлих. Не искаме да заема място у дома, а се съмнявам, че някой би дал и десет шилинга за него.

Госпожа Лилибанкс чуваше барабанните удари на сърцето си под зелената жилетка. „Сидни леко пребледня“ — помисли си тя. Изглеждаше виновен. Държеше се като виновен. Но нежеланието й да повярва й пречеше да го постави в категорията на престъпниците. Сега той я наблюдаваше внимателно.

— О, няма значение. Ще опитам в Абът — каза тя. — Всички наоколо пазаруват от него. Е, Сидни, не бива да ви задържам повече, сигурно още работите — каза тя и се надигна.

— Работя, когато ми се работи — каза той малко по-весело. — Нямам определени часове. Прекъсването не ми пречи.

Сега беше моментът да го покани на вечеря довечера, да поговорят за птиците и навика й да ги наблюдава, да види каква ще бъде неговата реакция, но тя просто не бе вътрешно готова за това, не и тази вечер.