Патриция Хайсмит - Без милост

— Така ли било?

— Искам да се оженим, знаеш, но подобно начало не е на добро. Не би желала да изгубя работата си още в началото, нали — той се засмя напрегнато. — Признавам, страшно трудно се реших да дойда тук тази вечер.

— О, Едуард! Ще ти вдъхвам кураж! Ето, още утре можем да се преместим, сама ще пренеса нещата, не са много, не се безпокой, ще изгубим наема само за пет дни, двете предплатени седмици почти изтекоха.

— Няма значение.

— Парите винаги имат значение. Ще ти се обадя утре в службата и ще ти кажа къде съм…

— Любима, никога не ме търси в службата, предупредих те вече.

— Добре, ще те чакам на гарата в Брайтън, в седем. Шест и половина, ако искаш.

Едуард не каза нищо, опита се да запази спокойствие, или по-скоро да си възвърне спокойствието. Алисия не говори сериозно, или по-скоро говори каквото мисли, но не би била в състояние да направи нещо от това, което казва. ТЯ ЩЯЛА ДА МУ ВДЪХНЕ КУРАЖ! Тя, изпълнената с хиляди страхове, дори и от шофирането му — накарала го бе да пътува с влак до Брайтън, страх я беше даже когато той вдигна повече от двадесет мили в час със скутера.

Едуард отпи голяма глътка и промълви:

— Докога ще продължава така?

— Може би само още няколко седмици. Скъпи, нима не сме щастливи?

— Щастливи бяхме.

— И още сме — тя се притисна до него и го целуна.

Красива и дълга целувка. Едуард се отпусна. Да, поживяха си безгрижно. Той никога не забравяше, че Алисия си остава най-вълнуващата жена, която бе имал.

— Безпокои ме единствено полицията — каза той след целувката.

— Какво искаш да направя? — безпомощно попита Алисия.

— Вместо да заминеш за Ангмъринг утре, можеш да се прибереш в Кент при родителите си, кажи им, че си рисувала в малките градчета край Брайтън, извини се, че не си им писала, кажи им още, че искаш от Сидни развод и говори с него. Чак тогава се свържи с мен.

Смътна болка се разля по тялото й. Едуард явно не бе навлязъл в духа на тяхното преживяване.

— Смяташ това, което правим, за незаконно?

Той се изсмя:

— Точно така, скъпа. А и с полицията става още по-лошо.

— Ако последвам съвета ти, ще бъдем разделени месеци наред.

Беше истина. Едуард замълча, разкъсван от противоречиви чувства.

Алисия влезе в кухнята, време беше за вечеря.

Преди да изтече седмицата, полицията посети Сидни и госпожа Лилибанкс за втори път: появи се същият млад полицай, придружен от цивилен мъж, инспектор Брокуей от Ипсуич. Макар че бе висок и с грубовато лице, той говореше меко, но често и силно кашляше.

Горе-долу по това време Сидни получи просветление, че Алисия е приела ролята си в привидната драма и играеше убедително. Не само той, но и никой друг нямаше да научи нещо, ако зависеше само от нея.

А и в събота Сидни улови зараждащото се подозрение у инспектора. Странно, изпитваше мъничко вина и неспокойствие, но все пак бе доста самоуверен, защото всъщност не беше я убил. Съвсем не нарочно обаче изпусна чашата, докато си наливаше кафе в кухнята под зоркия поглед на двамата мъже в трапезарията, на които също бе предложил, но те бяха отказали. Уплаши се, обърка се. Първо каза, че е качил Алисия на влака в Кемпси Аш, но младият полицай го поправи според дадените вече показания, и той замени Кемпси Аш с Ипсуич.

— Видяхте ли някой познат в Ипсуич? На гарата? — попита инспекторът.

— За съжаление, не — бързо отвърна Сидни и не му убягна, че инспекторът запечата това „за съжаление“.

Удивително, колко истинска беше въображаемата му вина!

Инспекторът пожела да види стаята на Алисия на горния етаж, което значеше спалнята и студиото. Сидни вметна, че е взела със себе си кутията с боите, голяма колкото куфар, но е оставила триножника. Инспекторът отвори нейното най-горно чекмедже, търсейки нещо, което никоя жена не би оставила: например червило или пудра, но вътре си стояха четири червила и две стари пудриери; купче с носни кърпички и шалчета; ножички за нокти, несесер за шиене и няколко колана.

Инспектор Брокуей попита с какви куфари е заминала и Сидни му отговори — с два, един турскосин с ъгълчета от кафява кожа и още един, кафяв, по-голям, кожен, с каиш. Беше взела няколко зимни костюма и палто с кожена яка. А с какво е била облечена в онзи ден? Сидни не можа да си спомни. Но жълто — бежовият шлифер бе преметнат през ръката й.

Инспектор Брокуей и полицаят излязоха през задната врата, без да кажат нищо, а Сидни ги последва доста озадачен, докато му стана ясно, че инспекторът иска да види дали има следи от копане в задния двор. Интересно му беше, защото се сети за героя си Криси, и той наистина се постара да се постави на мястото на убиеца, заровил жена си под два квадратни метра трева, която, нарязана на чимове от по около двадесет квадратни сантиметра, бе предварително внимателно отстранил, но от представата му се изплъзваше вътрешното усещане, а що се отнася до външното поведение, то предполагаше, че престъпникът би се държал като него — гледа си небето и птиците и оставя полицаите да се занимават със себе си. Виновният човек, разбира се, няма да изпуска полицаите от очи, за да види на какви следи попадат, и Сидни точно така правеше — поглеждаше към тях отдалеч. Инспекторът бе надникнал в гаража и бе забелязал, че подът е дървен. Не може да се каже, че огледът е много щателен, мислеше Сидни. При разследване по правилата полицаите би трябвало, застанали на ръце и колене, да огледат всеки сантиметър, даже да ровят и копаят тук-там, да откъртят дъските от пода в гаража. Да не забравяме, обаче, за какво е огледът — търси се заровен труп, а по-грижливата проверка на мястото може би ще дойде по-късно. Следите от прясно обърната земя биха се заличили само от един-два валежа след заминаването на Алисия; без съмнение, инспекторът мислеше за същото.