Патриция Хайсмит - Без милост

Чувстваше как затъва, репликите му звучаха все по-подозрително, независимо че говореше чистата истина, но такова поведение следваха и убийците, непрекъснато твърдяха, че жертвата ще отсъства за неопределен период от време.

— В такъв случай, родителите на госпожа Бартълби напразно се безпокоят — отбеляза полицаят.

— Ами да, а тази сутрин са писали и във вестниците. Но аз прегледах само „Таймс“. Сигурен съм, че ако жена ми разбере колко се тревожи семейството й, ще се обади. Може би още днес.

— Има и снимка в днешните вестници, в „Експрес“. Родителите й не знаеха ли, че така дълго няма да я има? — смръщено попита полицаят.

— Не мога да кажа. Лично аз не съм им съобщавал, защото се страхувах, че това само ще усили тревогата им. Освен това, не мога да твърдя, че Алисия наистина смята да отсъства толкова дълго. Но майка й е много обезпокоена, вече и аз… — Сидни спря объркано. Страхотен гаф. Защо не е казал на госпожа Снийзъм? Защото всичко е лъжа, измислил е историята и не е бил достатъчно внимателен, говорил е каквото му падне.

Полицаят се изправи:

— Това е всичко засега, господин Бартълби. Нека не губим надежда, че ще се обади отнякъде, след като писаха и вестниците днес.

Сидни се качи в кабинета си, а после съвсем случайно, воден от интуицията, отиде в спалнята и погледна през прозореца. Момчето полицай стоеше в края на пътя до велосипеда си и прелистваше записките. Обърна велосипеда, качи се и подкара към къщата на госпожа Лилибанкс; там слезе, подпря велосипеда и застана пред вратата. Сигурно ще попита: ЗАБЕЛЯЗАЛИ ЛИ СТЕ НЕЩО ПОДОЗРИТЕЛНО В КЪЩАТА НА БАРТЪЛБИ?

Сидни не изчака край прозореца да го види като излиза, но десет минути по-късно отново хвърли поглед, велосипедът си стоеше облегнат до пощенската кутия. Възможно бе госпожа Лилибанкс да е видяла как изнася килима. Сидни бе обмислил това и преди. Но не можеше да допусне, че ще се намеси полицията. Мислеше, че Алисия ще прояви достатъчно здрав разум и ще пише на родителите си. Би могла да ги предупреди да не му казват къде е, щом толкова искаше да си пази тайната.

Почувства смътна вина и срам от самия себе си. Усещането не беше нито приятно, нито вълнуващо.

… За госпожа Лилибанкс бе приятно да поговори с някого за Алисия, но тя бе в неведение относно днешните вестници, за тревогата, причинена от Алисиното отсъствие, а когато разбра, реши да не споменава за своята почуда от мълчанието й. Какъв смисъл има да подсилва паниката?

— Добре ли познавате Бартълби? — запита младият полицай като свърши с предварителните въпроси.

— Не бих казала, само по съседски. Аз съм тук едва от края на май. Понякога рисувахме двете с Алисия.

Той погледна нейната работна риза, зелена и широка, облечена върху роклята.

— Срещали ли сте се с господин Бартълби след заминаването на жена му?

— Да, дойде веднъж на вечеря. И аз бях при него на пикник един следобед.

Можеше и по-подробно да разкаже за този следобед преди три седмици, тогава бе научила, че Алисия не е при майка си, а приятелите й от Лондон също бяха много изненадани от този факт, но госпожа Лилибанкс преднамерено избягваше излишната бъбривост.

— Той тревожеше ли се за нея?

— Ни най-малко. Тя каза, че искала да замине някъде за известно време.

— Тя ли каза, или господин Бартълби?

— Тя, когато дойде да ме види в четвъртък или петък, точно преди да замине в събота. Май беше петък. Търсеше спокойствие, за да рисува, а според нея самотата щяла да е добре дошла и за съпруга й.

Полицаят кимна с глава.

— Беше ли в добро настроение?

— Да, много добро.

— Чували ли сте нещо за нея след това?

— Не, щях да предам на господин Бартълби.

— А очаквахте ли да ви се обади, да напише няколко реда?

— Да си призная, да — отрони госпожа Лилибанкс. — Вероятно не обича да праща дори картички, а може да е решила наистина да скъса с всичко, поне за малко.

— Мислите ли, че се разбират? Семейство Бартълби? Ако кажете, ще ни помогнете да си изясним какво си е наумила госпожа Бартълби, защото може да работи някъде под чуждо име, или да е извън страната. Изобщо не поставих този въпрос на господин Бартълби, тъй като той ми даде да разбера, че нямат семейни проблеми, просто са искали да живеят разделени половин година.

— Половин година? — възкликна госпожа Лилибанкс.

— Така ми отговори господин Бартълби, че не би се учудил, ако я нямало и половин година. Госпожа Бартълби не ви ли каза така?

— Ако беше, щях да запомня. Мислех си, че ще отсъства най-много месец — седнала на дивана с кръстосани в скута ръце, госпожа Лилибанкс беше нащрек.