Патриция Хайсмит - Без милост

— Американците са агресивни. Това е ясно. Искам да знам, кога ще намерят доказателства? Полицията трябва да разкопае около къщата му. А не да чакат земята да се слегне над гроба и да не могат да го открият. Да не ви е хладно? — тя посочи кухненския прозорец.

— Не, благодаря.

— Отворих го, защото чистих с амоняк. Мразя миризмата му! — тя неочаквано се развесели.

Само след няколко секунди вече бе тръгнала, даде дума пак да дойде след два дни и да се обади утре по телефона, както обикновено.

— Заключвате вечер, нали? Не ви завиждам, че живеете тук, сигурно никой не ви завижда.

Думите неприятно отзвучаваха в ушите на госпожа Лилибанкс. Тя се качи на втория етаж и тържествено, с някаква церемониалност взе бинокъла от бюрото си и го свали в трапезарията, сложи го на бюфета, в ъгъла. Очите й се спряха на едно невинно врабче, кацнало на перваза, което я погледна за миг и отлетя. Лилибанкс се качи горе да си почине преди вечерята.

— Чук-чук-чук, чук-чук — разнесе се от предната врата в деветнадесет и тридесет часа. Госпожа Лилибанкс отиде да отвори.

— Приемете поздравите ми — каза Сидни. — Нося нещо безполезно, най-красивото в Ипсуич — той й подаде букет дългостеблени червени гладиоли, увити в мека хартия.

— О, Сидни, много мило. Благодаря.

— И това също. За днес, или друг път — той поднесе бутилка червено вино, загърната в червена хартия.

— По какъв повод? Да не би… — не посмя да попита дали не е получил вест от Алисия.

— Господин Плъмър от Ай Ти Ви хареса „Удар на Бич“. Още не го е откупил, но първите три епизода му допаднаха. Аз съм оптимистично настроен, Алекс — също. Трябва да гледате телевизия, за да се наслаждавате на великите ми шедьоври.

— Сидни, това е чудесно. Надявам се да успеете. Знам колко много работихте над него.

Сидни се изправи на пръсти и подуши въздуха. Обут беше в най-хубавите си обувки, при това лъснати.

— Скромната ви селска кухня ли излъчва тази божествена миризма?

— Да, патица. Надявам се, че обичате. Само да натопя цветята и ще сложа да пийнем. Не, по-добре елате и си направете каквото искате.

— С удоволствие — той мина след нея през трапезарията и влезе в кухнята.

Бавиха се почти пет минути, докато Лилибанкс подреждаше гладиолите във висока ваза, а Сидни слагаше в чашата си лед, уиски и вода, а за госпожата — уиски и вода без лед.

Бъбреха, но тя се чувстваше напрегната, не й идваше на езика, или просто не искаше да каже нещо от рода на: „Колко жалко, не можеш да зарадваш Алисия с хубавата новина“.

Взеха чашите си и се отправиха към дневната, минавайки през трапезарията. Преди да влязат, госпожа Лилибанкс нарочно се обърна и чашата затрепери в ръката й от гледката. С единия крак протегнат напред, Сидни стоеше замръзнал, втренчен в бинокъла, а устните му — леко разтворени, както тогава, щом спомена за стария килим.

Той забеляза погледа й.

— О, бинокъла — бързо разтри чело с връхчетата на пръстите си.

— Да?

— От Ипсуич е купен, нали? — той направи крачка към нея и тя влезе в дневната. — От вехтошарския магазин.

— Да. Наблюдавам птиците, затова го купих.

— Харесал го бях, не очаквах да го видя тук. Беше на витрината, един ден отидох пак, но вече го нямаше. Разочаровах се. И сега много се изненадах. Все едно видях нещо мое, което ми е принадлежало.

Госпожа Лилибанкс седна на канапето. Сидни бе превъзбуден, вероятно не му се седеше. Тя не го покани.

— Понякога гледам птиците, рано сутрин, в зори.

Той обърна към нея внимателния си поглед, изчакваше какво ще каже. Разиграва ни всичките, неочаквано си помисли Лилибанкс. Сигурно събира материал за някоя история. Тогава защо килимът изглеждаше много тежък, защо бе тръгнал да го изнася, преди да е изгряло слънцето? Семейство Бартълби нямаха навик да стават рано, Алисия й бе казала веднъж. Защо Сидни ще става преди съмнало, веднага след заминаването на Алисия?

— Прочетохте ли в днешния вестник за онзи французин, който си измайсторил лодка, дълга три и половина метра? Преплувал с нея от Марсилия до Танжер — обади се Сидни.

Докато се хранеха, продължиха да говорят за различни неща. Ако се реши да изясни въпроса за Алисия, госпожа Лилибанкс знаеше как да подходи. Трябваше й само повече смелост. Какво й пречи да се покаже смела? Да предположим, че Сидни побеснее и я удари по главата, тя и без това можеше да умре, ако не тази, другата седмица. Ако Сидни й посегне, това поне би послужило за доказване на вината му. Ужасно е, ако е убита, истината трябва да излезе наяве. Госпожа Лилибанкс подхвана разговора с покорство и предпазливост, с любопитство и меланхолия, така както преди шест месеца бе посрещнала мнението на своя лекар, че по всяка вероятност не й остават повече от две години живот.