Том Клэнси - Безпощадно

— Кой ли е спечелил надбягването днес? — попита Еди. Бяха забравили да си вземат радио.

— Заложих на Фойт просто от любов към спорта.

— А защо не на Андрети? — попита Тъкър.

— Той е земляк, но няма късмет. Залагането е преди всичко бизнес — забеляза Пиаджи.

Анджело вече принадлежеше на миналото и в крайна сметка начинът, по който се отърваха от трупа, бе доста комичен. Въпреки че Тони не вярваше вече да яде раци.

— Е — каза Тъкър, — знаете къде да ме намерите.

— Ще си получиш парите — обади се ни в клин, ни в ръкав Еди. — В края на седмицата на обичайното място. — Той замълча за момент. — Ами ако търсенето скочи?

— Ще се справя — увери го Хенри. — Мога да ви доставя колкото поискате.

— Каква е тази твоя връзка, по дяволите? — попита Еди, като се надяваше да измъкне нещо.

— Анджело също искаше да знае. Нали си спомняш. Господа, ако ви кажа това, вие просто няма да имате нужда от мен.

Тони Пиаджи се усмихна.

— Не ни ли вярваш?

— Разбира се — отвърна на усмивката му Хенри. — Вярвам ви и ви позволявам да продавате стоката и да делите парите с мен.

Пиаджи кимна одобрително.

— Обичам умните партньори. Карай я все така. Намери ли банкер?

— Все още не. Не ми остава време — излъга Тъкър.

— Пораздвижи се, Хенри. Можем да ти помогнем да прехвърлиш парите в сигурна банка. Таен влог и всичко останало. Можеш да си намериш доверен човек и да го накараш да провери. Не забравяй, че могат да проследят парите, ако не внимаваш. Не се вживявай толкова. Загубили сме доста приятели точно по този начин.

— Аз не поемам излишни рискове, Тони.

Пиаджи кимна.

— Така и трябва да бъде. В този бизнес предпазливостта е задължителна. Ченгетата поумняват.

— Не чак толкова.

Партньорите му също не бяха от най-умните, но всяко нещо по реда си.

Пакетът бе доставен в главната квартира на военноморското разузнаване в Сюитланд, Мериленд, от един много изморен капитан. Дежурните експерти от фотографската лаборатория бяха подпомогнати от специалисти на 1127 — ма оперативна военновъздушна група във Форт Белвоар. Целият процес отне двадесет часа. Снимките, направени от „Бъфало Хънтър“, се оказаха необичайно добри. Освен това американецът бе направил точно каквото трябва: да погледне към минаващия над главата му разузнавателен апарат.

— Горкият, платил е за любопитството си — забеляза един флотски старшина към колегата си от авиацията. Следващият кадър показваше войник от северновиетнамската армия с вдигнат над главата на американеца автомат. — Ще ми се да те срещна в някоя тъмна уличка, малък мръсник такъв.

— Какво мислиш?

Старшината от авиацията подаде една снимка.

— Готов съм да се обзаложа, че става въпрос за един и същ човек.

И двамата разузнавачи се учудиха от малкото предоставени им за сравнение досиета, но който и да бе им ги предоставил, явно знаеше какво търси. Бяха намерили човека. Нито един от двамата не знаеше, че боравят със снимки на мъртви хора.

Кели остави Пам да спи, доволен, че не трябва да я тъпче с химикали за това. Той се облече, излезе отвън и обиколи острова два пъти с бягане. Една обиколка беше около три четвърти миля, така че когато приключи, Кели бе леко изпотен. Сам и Сара, които също бяха ранобудни, го намериха да почива на дока.

— Промяната в теб е забележителна — каза Сара. После замълча за секунда и попита: — Как беше Пам миналата нощ?

Въпросът за момент стъписа Кели и единственото, което излезе от устата му след това, бе:

— Какво?

— О, по дяволите, Сара… — възкликна Сам и извърна глава, като едвам сдържаше смеха си.

Жена му почервеня като зората.

— Снощи не искаше да й давам лекарства — обясни Сара. — Стори ми се малко нервна, но искаше да опита и аз се оставих да ме убеди. Това имах предвид, Джон. Извинявай.

Как да обясни какво се бе случило през нощта? В началото се страхуваше да я докосне. Страхуваше се да притисне тялото си до нейното. Тя бе взела това за знак, че повече не я харесва, и после… всичко се бе оправило.

— Имаше някаква налудничава идея… Кели спря. Пам можеше и да говори със Сара за тези неща, по нима той трябваше да го прави? — Тя спа чудесно, Сара. Вчера наистина много се измори.

— Никога не съм имала толкова упорит пациент. Тя забоде пръст в гърдите на Кели. — Ти й помогна много, млади човече.

Кели извърна поглед, защото не знаеше какво трябва да каже. „Удоволствието бе изцяло мое“? Една част от него все още си мислеше, че се е възползвал от беззащитността й. Бе срещнал едно момиче, изпаднало в неприятности, и го бе… използвал? Не, не беше истина. Той я обичаше. Колкото и странно да звучеше. Животът му се променяше и ставаше нещо сравнително нормално — вероятно. Той й помагаше да се излекува, но обратното също бе вярно.