Том Клэнси - Безпощадно

Пиаджи не можеше да откъсне очи от гледката, макар че стомахът му вече се обръщаше. Щипките на сините раци от залива Чесапийк вече обработваха трупа, размекнат от топлата вода и бактериите. Те откъсваха късче след късче и го тикаха в странно големите си уста. Пиаджи се зачуди дали там долу все още има очи, които да гледат към напуснатия свят. Раците обаче покриваха лицето, а освен това бе логично очите да са изядени първи. Най-ужасното, разбира се, бе, че щом един човек можеше да умре по този начин, нямаше пречка това да се случи и с друг. Пиаджи бе сигурен, че подобна участ е нещо повече от обикновена смърт. При други обстоятелства Тони може би щеше да съжалява Анджело, но тук ставаше въпрос за бизнес… А и Анджело си го заслужаваше. Жалко наистина, че съдбата му щеше да остане тайна, но и това влизаше в правилата на играта. Само така можеха да попречат на ченгетата да го намерят. Доказването на убийство без труп бе доста трудно. Още повече че начинът, по който се бяха отървали от тялото, им позволяваше да прикрият и някои други убийства. Единственият проблем бе докарването на телата тук. Трябваше да внимават другите да не разберат за метода им, защото хората обичат да говорят. „Също като Анджело“ — каза си Тони Пиаджи. Добре, че Хенри бе разбрал навреме.

— Що не вземем да хапнем малко щипки от раци, когато се приберем? — попита през смях Еди Морело, за да види дали може да накара Тони да повърне.

— Хайде да се вдигаме оттук — отвърна тихо Пиаджи и седна обратно на мястото си.

Тъкър запали мотора и измъкна лодката от плитчината обратно към залива.

На Пиаджи му трябваха минута-две, за да изтрие картината от съзнанието си. Надяваше се да забрави ужасяващите подробности и да запомни само ефикасността на метода им. В края на краищата можеха отново да прибегнат към него. „След няколко часа сигурно ще гледам на нещата откъм смешната им страна“ — каза си Тони, забил поглед в сандъка с бира. Под петнадесетината кутии с „Нашънъл бохемиан“ имаше слой лед, под който пък лежаха двадесет пликчета с хероин. Ако по някаква случайност ги спряха, то щеше да бъде истинско чудо да надзърнат какво се крие под бирата — истинското гориво на лодкарите от залива. Тъкър подкара лодката на север, а спътниците му разпънаха въдиците си. Изглеждаха досущ като рибари, търсещи удобно място за кукичките си.

— Хвани си въдицата както трябва — каза Морело след момент и се разсмя толкова гръмогласно, че зарази и Пиаджи.

— Хвърли една бира! — нареди Тони между два пристъпа на смях. В крайна сметка той бе „човек на фамилията“ и заслужаваше уважение.

— Идиоти — промълви на себе си Кели. Шестметровата лодка се движеше твърде бързо и прекалено близко до другите рибарски съдове. Така можеше да закачи някоя корда и със сигурност щеше да направи вълни и да смути риболова на останалите. Лодката демонстрираше лошо морско възпитание — нещо, на което Кели особено държеше. Беше толкова просто… по дяволите, дори не бе достатъчно трудно, за да е „просто“. Човек трябваше само да си купи лодка и автоматически добива правото да плава напред-назад с нея. Няма изпити, няма нищо. Кели намери бинокъла 7×50 на Роузън и го насочи към приближаващата се лодка. На борда й се виждаха трима тъпаци, единият от които бе вдигнал бирата си в подигравателен поздрав към тях.

— Разкарай се, леке такова — прошепна Кели. Кретените в лодката се наливаха с бира и вероятно вече бяха полупияни, макар да нямаше единадесет часа сутринта. Джон ги огледа добре и мислено благодари, че не се приближиха на повече от петдесет метра. Надписът на борда гласеше: „Осмицата на Хенри“. Кели се постара да запомни името, за да не се навърта край нея при повторна среща.

— Улових една! — извика Сара.

— Внимавайте! Откъм десния борд идва голяма вълна!

Само след момент голямата яхта се наклони с двадесет градуса вляво, а след това вдясно.

— Ето това — обърна се Кели към другите — имам предвид под „лоши морски обноски“!

— Тъй вярно! — отвърна Сам.

— Все още не съм я изпуснала — обади се Сара. Кели забеляза, че тя доста добре се справя с въдицата. — Голяма е!

Сам взе кепчето и се наведе над борда. След секунда се изправи. В мрежичката се мяташе шест-седем килограмова риба. Той я пусна в една предварително напълнена с вода тенекия, където рибата можеше да изчака смъртта си. На Кели това му се струваше жестоко, но ставаше въпрос само за една риба, а той бе виждал къде-къде по-ужасни неща.