Том Клэнси - Безпощадно

След момент Пам също изпищя, защото кордата й се бе опънала. Сара остави въдицата си и започна да я наставлява. Кели гледаше. Приятелството между момичето и жената бе толкова забележително, колкото това между него и Пам. Може би Сара заемаше мястото на една недостатъчно грижовна майка или каквато и да е била майката на Пам. Забравила всичко друго на света, Пам следваше съветите на новата си приятелка. Кели наблюдаваше сцената с усмивка, която Сам видя и върна. Пам бе все още неумела и доста си поигра с рибата. Сам отново извърши ритуала с кепчето и на палубата се появи четирикилограмов лефер.

— Хвърли я обратно — обади се Кели. — Въобще не става за ядене.

Сара вдигна глава.

— Да хвърли обратно първата си риба? Ти да не си нацист? Имаш ли лимон на острова, Джон?

— Да, защо?

— За да ти покажа какво ще стане с лефера.

Тя прошепна нещо на Пам и момичето се разсмя. Леферът отиде да прави компания на другата риба и Кели се зачуди как ли ще се спогодят двете.

„Денят на загиналите“ — помисли си Дъч Максуел на слизане от колата си при националното гробище „Арлингтън“. Мнозина свързваха този ден само с петстотинте мили на Индианаполис или с традиционното начало на сезона по плажовете. За други пък това бе почивен ден, което се потвърждаваше и от спокойното движение по улиците на Вашингтон. Но не и за Максуел и хората като него. Това беше техният ден. На него си спомняха за падналите другари, докато другите се занимаваха с повече или по-малко лични дела. Адмирал Подулски слезе заедно с него и двамата тръгнаха бавно, без да вървят в крак — както подобава на адмирали. Синът на Казимир, младши лейтенант Станислас Подулски, не лежеше в това гробище и сигурно никога нямаше да бъде тук. Изтребителят му А-4 бе свален от ракета земя-въздух. Докладите твърдяха, че попадението е било почти директно. Младият пилот е бил твърде зает с управлението и е забелязал опасността в последния момент. Тогава по „секретната“ честота гласът му е изрекъл последния яден епитет. Вероятно една от бомбите в самолета му се бе взривила едновременно с ракетата. Във всеки случай малкият изтребител бомбардировач се бе превърнал в плътен черно-жълт облак. От него не бе останало почти нищо. Пък и врагът не бе особено внимателен към останките от свалените самолети. И така синът на един храбър човек сега не лежеше на полагащото му се почетно място заедно с другарите си. Каз не говореше за това. Пазеше го само за себе си.

Контраадмирал Джеймс Гриър бе на същото място, на което седеше и предните две години. На около петдесет метра от пътечката той полагаше цветя на гроба на сина си.

— Джеймс? — повика го Максуел.

По-младият мъж се обърна и отдаде чест. Опита се да се усмихне в знак на благодарност към съчувствието им в този ден, но не успя. И тримата носеха сините си моряшки униформи, защото в тях имаше някаква тържественост. Слънцето блестеше в позлатените им маншети. Без да кажат дума, тримата мъже застанаха с лице към гроба на Робърт Уайт Гриър, лейтенант от морската пехота на Съединените щати. И тримата отдадоха чест и си спомниха за младия мъж, когото бяха държали на коленете си и когото помнеха да кара колело във военноморската база „Норфолк“ и военновъздушната „Джаксънвил“ заедно със синовете на Каз и Дъч. Той бе израсъл по пристанищата в очакване на бащиния си кораб и не бе говорил за нищо друго, освен че ще последва примера на баща си. Но за жалост късметът му бе изневерил на около петдесет мили югозападно от Дананг. И тримата мъже знаеха, че това е проклятието на професията им. Професия, която бяха поели и синовете им, привлечени както от примера на бащите си, така и от предаваната от поколение на поколение любов към родината. Но най-вече от любовта към хората. Както и тримата адмирали, така и Боби Гриър и Стас Подулски знаеха за рисковете. Просто късметът се бе усмихнал само на един от тримата синове. В този момент Гриър и Подулски си казваха, че цената на свободата имаше значение. Че хората, които я бяха платили, не са загинали напразно. Че в противен случай нямаше да има знаме, конституция и празник, който хората могат да не уважават. Но и за двамата тези неизречени думи звучаха празно. Разводът на Гриър бе предизвикан в голяма степен от смъртта на Боби. Жената на Подулски никога нямаше да бъде същата. Въпреки че и двамата имаха други деца, загубата на едно от тях приличаше на пропаст, над която никога няма да бъде прехвърлен мост. И колкото и да си повтаряха, че смъртта на синовете им не е била напразна, никой, способен да оправдае загубата на детето си, не можеше да се нарече мъж. Истинските им чувства бяха подсилени от онази човечност, привлякла ги към живота, изпълнен със саможертва. Всичко това се подсилваше и от отношението им към войната — по-учтивите го наричаха „съмнения“, — която помежду си те наричаха по съвсем друг начин.